— Защо смяташ така?
— Просто имам такова усещане. Заради начина, по който стоят, когато разговарят. Заради начина, по който той я гледа.
Демарко написа „Текс“ на листа, после „Моби“.
— А Моби? Какво можеш да ми кажеш за него?
— Че е душичка. О, да, освен това е брат на Бони.
— И кое го прави такава душичка?
— Просто си е такъв. Някои момичета се тревожеха, че е толкова слабичък и добричък.
— Какво тревожно има в това?
— Нищо, откакто се появи Текс. От два месеца всички се чувстват в безопасност около него. Моби не би наранил и муха, но Текс…
— Текс е нов, така ли?
— Не знам точната дата на постъпването му, но едва ли е било преди повече от два-три месеца.
— Добре, хубаво. Благодаря ти. И един последен въпрос.
— Ще си имам ли неприятности с Бони, задето говоря с теб?
— Смяташ ли да й кажеш, че си говорила с мен?
— В никакъв случай.
— Аз също, Дани. В никакъв случай.
— Обещаваш ли?
— Имаш думата ми.
— Защото тази работа ми е нужна. Още съвсем малко. Само докато започна стажа си в училище. Тогава ще се наложи да напусна, така или иначе. Мога да си представя какво би могло да се случи. Родителска среща следобед…
— И среща в стаята за шампанско с някой от бащите същата вечер.
— Именно.
— Добре — каза й. — Последен въпрос. Вечерта, в която Хюстън не се появи за обичайното си посещение…
— Преди две седмици.
— Точно така. Всички останали момичета ли бяха на работа тогава?
— Божичко, не знам. Те просто идват и си отиват…
— Опитай се да си спомниш. Някой отсъстваше ли същия четвъртък? Някой, който обикновено е там в четвъртъците на Томас.
Петнайсетина секунди мълчание. И после:
— Почти съм сигурна, че същата вечер не се появи и Бони.
Демарко усети как нещо си дойде на мястото. Парченце от пъзела.
— Бони не се появи онази вечер, така ли?
— Почти съм сигурна, да.
— Случайно да знаеш причината за отсъствието й?
— Според Уенди баба й била много болна и тя трябвало да се погрижи за нея. Бабата на Бони.
— А Уенди е…?
— Една от танцьорките. Тя е на около четиридесет. Има три деца. Предполагам, че Бони я е помолила да стои зад бара онази вечер. Уенди не печели големи бакшиши. По-късно каза, че ако Бони й позволи, би обслужвала бара всяка нощ.
— Същата тази вечер Текс беше ли в клуба?
— Да.
— А Моби?
— Да. Моби винаги е там.
— Значи от обичайните присъстващи единствените, които не са били там, са Томас Хюстън и Бони?
— Доколкото си спомням, да.
Демарко сви устни, кимна и съхрани информацията в паметта си.
— Следващия четвъртък си видяла Томас за последен път и той е обяснил, че е пропуснал една вечер заради някаква работа извън града. Каза ли ти още нещо?
— Помня, че се опитах да се пошегувам. Попитах го дали въпросната работа не е някоя лудория. И ми се стори странно, че той дори не се усмихна. А винаги е проявявал отлично чувство за хумор.
— Но не и онази вечер?
— Обикновено идваше с един-два въпроса, които искаше да ми зададе. Като например дали момичетата от стриптийз клубовете говорят много за секс. Харесват ли мъжете? Мразят ли ги? Приятелите и съпрузите им знаят ли с какво се занимават? Твърдеше, че се опитва да разгадае психологията ни. Сбърканият начин, по който мислим.
Демарко долови самопрезрение в тона й, разпозна го веднага.
— На мен не ми изглеждаш толкова сбъркана, Дани — каза й.
— Понякога и аз не знам.
— Срещал съм и много по-тежки случаи.
— Сигурно е така, с тази работа.
„Точно така — помисли си той. — Работата да бъдеш човешко същество.“
— Значи онази последна вечер Томас не прояви чувството си за хумор, за разлика от обичайно? Как би описала настроението му?
— Трудно ми е да го опиша. Стори ми се някак смирен… Разсеян може би?
— Сякаш нещо му тежи?
— Точно така.
— Но не знаеш какво?
— Ще ми се да знаех.
— Май си го харесвала, прав ли съм?
Въпросът очевидно я изненада. Демарко търпеливо зачака.
— Истината е, че чаках с нетърпение да го видя — призна най-сетне. — С него се чувствах някак… Не съм сигурна дали ще можеш да разбереш…