— Кажи ми и ще видим.
— Повечето пъти, когато си тръгвам от онова място и се прибирам вкъщи, седя във ваната в продължение на цял час. После излизам от банята, но не се чувствам чиста. Имам предвид… не се гордея с това, което правя, разбираш ли? Но къде другаде би могло едно момиче да изкара хиляда долара седмично само с танци? И това е всичко, което правя. За разлика от някои колежки.
— Но с Томас се чувстваше различно.
— С него някак си усещах, че всичко ще е наред. Че наистина ще се дипломирам, ще си намеря работа и ще имам пари в банката, вместо дългове цял живот. И че някой ден ще успея да забравя всичко, което ми се е налагало да правя през изминалата една година.
Демарко й завиждаше за оптимизма, за способността й да се надява. Той също имаше надежди, но от съвсем различно естество. Дани се надяваше да живее щастливо. Той самият — да поспи през нощта и поне за малко да не изпитва болка.
— Благодаря ти, че си поговори с мен — каза й. — Ще се постарая да не те притеснявам повече.
— Всъщност сега, когато вече не се страхувам от теб, нямам нищо против. В това отношение ми действаш като Томас.
Той замълча.
— Просто не мога да повярвам, че е виновен за случилото се.
— Знаеш ли — започна Демарко, но премълча останалото. Искаше да каже „Нито пък аз“, ала вместо това добави: — Обади ми се, ако се сетиш за нещо важно. Каквото и да е.
— Добре — отвърна Дани.
Остана заслушан още няколко секунди, после свали телефона от ухото си и прекрати разговора.
Печал
39
— Нейтън, обажда се сержант Демарко. Имаш ли свободна минутка да поговорим?
— Да не би…? В участъка ли е?
Сержантът се взираше в листа върху бюрото си. Секунди преди да се обади на студента, бе добавил името му към останалите в списъка.
— Все още не — отвърна.
— Господи, напоследък имам ужасно усещане.
— Какво?
— Че нещо му се е случило. Нещо лошо.
— Надявам се да грешиш — каза Демарко. — Междувременно… чудех се дали би могъл да ми помогнеш за нещо.
— Разбира се, каквото и да е.
— Опитвам се да проумея рутинните му занимания, схемата на действията му, такива неща.
— Ще ти кажа всичко, което знам.
— Например как работи един писател. Любопитен съм за начина, по който стига до идеите си. Томас е работел върху роман, а романът е художествена измислица. Което означава, че той е измислял историята, прав ли съм?
— Ами, да, това е същността на художествената проза.
— Но той може да използва и неща, които действително са се случили, нали?
— Разбира се. В основата на сюжета често са заложени реални преживявания.
— Значи той може да вземе, да речем, своя реална среща с някого. Запознанството си с Анабел например. Но за романа ще промени мястото на събитието.
— Разбира се. Виж Хемингуей. Повечето му творби са малко или много автобиографични. Един белетрист се хваща за нещо реално, но го поизменя, придава му по-драматично звучене, прави го по-емоционално, по-интересно.
— Но няма начин да се разбере кои части са се случили наистина и кои са измислени?
— Не, освен ако писателят не ти го каже.
— Ясно. Така си и помислих. Още няколко въпроса. Доколкото ти е известно, Томас Хюстън имал ли е навика да става по изгрев-слънце и да се качва в колата, за да открие някое спокойно място, където да седне и да размишлява? Все пак е имал голяма, красива къща, един кабинет там и един в университета.
— Да, но… Би ли изчакал секунда? Искам да намеря нещо в компютъра.
— Разбира се. — Докато чакаше, Демарко отново огледа имената върху листа. Дани, Бони, Хюстън, Моби, Текс, Нейтън, Конеску, Дентън. Огради с кръгче първото и шестото име — единствените хора, на които имаше доверие.
— Ето, намерих я — обади се Нейтън. — Томас ми изпрати тази бележка през втората седмица от семестъра. Една вечер буквално заспах по време на семинар, но той се отнесе с разбиране. Само се пошегува с мен, а после продължи лекцията си. След това му се извиних и казах, че цяла нощ в главата ми са препускали сюжетни идеи и не съм спал добре. Той не каза почти нищо тогава, но на другата сутрин открих тази бележка в университетската си пощенска кутия. Сканирах я и я запазих в компютъра. Може ли да ти я прочета?