От време на време го втрисаше. Очите му горяха, а стомахът му се свиваше от пристъпи на гадене. През целия ден бе твърде неспокоен, за да яде, и бе изпил само кутийка диетично пепси, купено от автомат за напитки пред бензиностанция едва преди трийсет минути.
Свлече се на колене насред потъналата в мрак горичка. Ниските дървета и храсти растяха до самия край на паркинга, така че му оставаха едва двайсетина метра до сградата. До Анабел. Единственото осветление в задната част на клуба идваше от гола жълта крушка над врата с неоновожълт надпис: „Само за служители. Всички останали да използват главния вход“.
Един-два пъти бе чакал Анабел да излезе от тази врата и да седне в колата му, за да си поговорят. Ако имаше мобилен телефон, можеше да й се обади. Сигурен бе, че тя веднага би дошла и би му дала отговорите, от които се нуждаеше. Щеше да му помогне — точно както той бе помогнал на нея. Но сега можеше само да чака на колене в храстите, нищо повече. Рано или късно тя щеше да излезе за кратка почивка от шума и ослепителните светлини, от миризмите на бира и отчаяние. Само преди три седмици — макар че Хюстън ги усещаше като месеци — беше направила точно това. „След няколко минути ще изляза навън за глътка въздух — казала му бе. — Какво ще кажеш да продължим разговора в колата ти?“
Тази вечер, когато пристигна, на паркинга имаше само седем коли, но през последните трийсет минути бяха дошли още четири — една с двама мъже, една с един мъж и други две, шофирани от танцьорки. Изкушаваше се да извика на някое от момичетата, да я помоли да предаде на Анабел, че трябва да разговаря с нея, но не можеше да си позволи риска. След първото му посещение бързо се бе разпространила мълвата, че е само зрител и идва (ако изключим единствения частен танц всяка вечер) просто да наблюдава, а пожелае ли нещо друго, усмихва се, кимва с глава и някое от момичетата идва на масата му. Така че нямаше да е безопасно да говори с когото и да било другиго, освен с Анабел. Налагаше се да чака.
Надяваше се, че щом „Уиспърс“ затвори, Анабел ще го покани в дома си, ще му позволи да си вземе душ и да се избръсне, да се почувства отново човек, поне на повърхността. Щеше да го снабди с информация, с отговори, с обяснение. А може би и с оръжие. Изглеждаше от онзи тип жени, които държат оръжие в дома си.
Хюстън трепереше и чакаше. От време на време вдигаше поглед към звездите.
Случи се по-скоро, отколкото очакваше. Мислеше си, че ще се наложи да чака почивката й до полунощ, но внезапно вратата се отвори, тя се появи на фона на жълтата светлина и надникна в тъмното. В първия момент той не повярва на очите си, сепна се, сякаш бе видял призрак. После се подпря на дървото и се изправи на крака. Не бе обмислил как точно да осъществи контакт с нея, как да я уведоми за присъствието си, без да я плаши.
— Пссст! — каза през зъби, колкото да привлече вниманието й.
Ала не беше достатъчно силно. Анабел продължаваше да стои до вратата и да оглежда паркинга. Хюстън направи няколко крачки напред, но спря, за да отмести трънлив клон, препречил пътя му.
Тогава на паркинга се отвори автомобилна врата и лампичката в купето светна.
— Насам — каза мъжът от колата и светна за миг с фенерче. Седеше в светлокафяв „Понтиак Боневил“, един от седемте автомобила, които вече бяха на паркинга, когато Хюстън пристигна.
Анабел тръгна към непознатия. Изглеждаше ядосана, крачеше енергично, леко приведена. Но преди да стигне до понтиака, човекът хлопна своята врата и отвори пътническата. Анабел спря до нея и се наведе. Хюстън я чу да казва:
— Добре, за какво става въпрос?
Отговорът на мъжа бе приглушен и неразбираем. Анабел се изправи, погледна към „Уиспърс“ и застина за няколко секунди.
— Това са глупости — заяви. После отново се обърна към колата, влезе и затвори вратата.
Хюстън се отдръпна и навлезе малко по-навътре между дърветата. Наблюдаваше колата, но виждаше само очертанията на Анабел и непознатия. Тя не се приближаваше към шофьора, нито пък той към нея. През следващите петнайсет минути късчета от разговора им достигаха до ушите на Хюстън, но само като приглушени звуци и интонация. Нямаше представа какво се обсъжда в колата. Нещо повече — нямаше никаква представа какво да направи, когато Анабел излезе от автомобила. Ако се разкриеше, за да привлече вниманието й, човекът от колата също щеше да го види — щеше да съзре мъж с качулка, който се провиква от храстите. Но ако не го стореше, Анабел щеше да се върне в „Уиспърс“ и той трябваше да чака до затварянето на клуба, за да я види отново.