В крайна сметка реши, че е най-разумно да изчака. В два сутринта всички клиенти щяха да си тръгнат, а след тях и собствениците. Така че той трябваше да остане тук. Щеше да стои скрит зад дърветата, да трепери и да чака.
Анабел остана в колата на мъжа двайсетина минути. После задната врата на „Уиспърс“ внезапно се отвори. Правоъгълникът от жълта светлина се изпълни с фигурата на едър мъж с мускулести ръце и рамене, широки почти колкото рамката на вратата. В дясната си ръка държеше бейзболна бухалка, прилепнала до крака му.
Шофьорската врата на паркираната кола се отвори, но лампичката в купето не светна. Хюстън сновеше с поглед между двамата мъже — единият обгърнат в светлина, другият потънал в мрак.
— Прибирай се, приятелче — каза онзи от колата.
Човекът от входната врата се втурна напред. Бухалката се люлееше напред-назад до крака му.
Мъжът от колата се измъкна навън, включи мощен фенер и го насочи право към очите на другия.
— Това е работа на щатската полиция — заяви. — Прибирай се обратно. Веднага.
Здравенякът с бейзболната бухалка замръзна на мястото си. Изминаха пет секунди. Накрая направи крачка и половина назад, обърна се, влезе вътре и хлопна вратата. Полицаят се върна обратно в колата и внимателно затвори вратата.
Томас Хюстън се задушаваше. Чуваше звука от задъханото си дишане, но до дробовете му не достигаше и глътка въздух. Около него не остана нищо, освен черен мрак, дори кислородът изчезна — лицето на мъжа с бейзболната бухалка заличи всичко останало. Разпозна ги и двамата. И сега всичко, освен тази информация бе задушено, изкормено. Залитна назад и се подпря на едно дърво, после на друго, докато най-сетне успя да се обърне и да хукне слепешката между клоните. Не можеше да диша, не можеше да мисли, не можеше да прави нищо, освен да тича все по-навътре в гората, докато не усети остра болка в гърдите, сякаш ножът на осъзнаването го пронизваше отново и отново.
42
Демарко бе намалил звука на радиото в колата и до слуха му периодично достигаше мощен тътен от рокмузиката в „Уиспърс“, който всеки път му лазеше по нервите. Усещаше шума като вибриращо потупване по кожата си, като повтарящ се сърбеж. Избрал бе станцията на „Нешънъл пъблик рейдио“ в Ери с надеждата, че мекият глас на радиоводещия и музиката на Колтрейн и Монк ще намалят безпокойството му. Нервничеше, тъй като се налагаше да седи твърде дълго на едно място с празни ръце и трезва глава. Наблюдаваше паркинга вече осемдесет минути — откакто Морган и Кармайкъл бяха влезли в заведението, облечени като играчи, дошли направо от бара на голф клуба. През това време всеки от тях се бе отбил до тоалетната, за да звънне на Демарко. По думите им Бони стояла зад бара, без да показва признаци на безпокойство или интерес към когото и да било от присъстващите. Никой от клиентите не приличал на Томас Хюстън.
Демарко не можеше да обясни защо очаква Хюстън да се появи тук точно тази вечер. И същевременно бе сигурен, че писателят ще дойде. По някакъв начин това място и връзката на Томас с Бони бяха дълбоко свързани с убийствата в дома на семейство Хюстън. Демарко го знаеше, Хюстън го знаеше, Бони го знаеше. А Томас Хюстън бе човек на установения ред и използваше рутината като успокоително, като влажно одеяло, с което покриваше вътрешния си огън. Прекарал бе няколко последователни четвъртъка тук с Бони, а в едната от тези вечери и двамата не бяха дошли в „Уиспърс“. После Клеър, Томи, Алиса и Дейвид бяха убити, а Хюстън бе забелязан да се лута замаян из улиците по зазоряване. Сега отново бе четвъртък вечер. Къде другаде би отишъл Хюстън, смутен и объркан, обзет или от гняв, или от чувство за вина?
Демарко отново погледна часовника си. 10:07.
— Къде си, по дяволите? — каза.
Накрая призна пред себе си, че е сгрешил. Хюстън нямаше да дойде. Изпрати съобщение до двамата полицаи: „Пратете я отвън.“ С малко късмет поне единият щеше да усети вибрацията на телефона си през мощния грохот на „Деф Лепард“.
Четвърт час по-късно задната врата на клуба рязко се отвори. На жълтата светлина застана женска фигура и бавно огледа паркираните автомобили. Демарко не виждаше лицето й, защото тя стоеше с гръб към светлината, но носеше широки панталони и риза с къс ръкав, а не костюм на танцьорка. Той отвори вратата на колата си, подаде глава навън и каза: