— Добрите, лошите… границата е доста размита.
— Струва ми се, че е размита във всичките ти романи.
— Значи си читател.
— Добих този навик, когато се запознах със съпругата си. Тя е преподавател по английски език и ясно ми даде да разбера, че ако искам да излизам с нея, трябва да разширя литературните си хоризонти.
— Трябва да сме благодарни за каляващия ефект на жените — заяви Хюстън. — В такъв случай запознат ли си с Набоковата „Лолита“?
— Чувал съм за нея, но не съм я чел. Не е ли за увлечението на възрастен мъж по младо момиче?
— Точно така. И там има един литературен герой на име Куилти, съперник на разказвача. Обмислям да го превърна в щатски полицай.
До масата им се появи сервитьорката, слабо азиатско момиче в безупречна бяла униформа. Хюстън даде поръчката и се впусна в приятен разговор с нея в продължение на една-две минути. Когато момичето тръгна, той се обърна и видя усмихнатото лице на Демарко.
— Не съм флиртувал с нея — заяви писателят.
— Знам. Освен това не погледна към задника й, когато тя се обърна.
— А ти погледна ли?
— Хубав задник.
Хюстън се ухили.
— Доста по-различен си от очакванията ми за полицай.
— И ти си доста по-различен от очакванията ми за надут задник — отвърна Демарко. — Както и да е, да се върнем на героя в твоята книга, чийто прототип съм аз. Изключително привлекателен мъж, нали? Нещо като Джордж Клуни, такъв тип.
— Добър избор — каза Хюстън. — Клуни е доста убедителен в роли на дръвник.
— Чакай малко. Героят ми е дръвник?
— В романа на Набоков — да. Той е твърд. Той е обсебен. Той е морализатор, който отказва да проумее неморалността на собствените си действия.
— Виж — подхвърли Демарко, — може би ще е по-добре просто да ме махнеш от сюжета. Така няма да се налага да те арестувам за нещо.
Видяха се още три пъти това лято. На втората среща, отново в „При Дино“, Томас Хюстън разпита Демарко за управленческата йерархия в организацията на щатската полиция — кой какво върши, какъв тип оръжия носят, при какви обстоятелства щатската полиция подпомага или изземва правомощията на местната. Но освен това говори надълго и нашироко за собствения си живот, за съпругата си и за трите си деца, които явно обожаваше.
После, след възцарилото се мълчание, Хюстън тихо каза:
— Вероятно знаеш за родителите ми.
Полицаят кимна. Писателят описа несполучливия обир в семейната железария; взривът, който откъснал гърлото на майка му; самоубийството на баща му две седмици по-късно със свръхдоза от предписаните му антидепресанти. Ужасяващите картини, които все още преследвали Томас. Спомените, които понякога го смазвали.
Демарко бе толкова разчувстван от интимността на разговора, че едва не извади на показ собствените си призраци и демони. Струваше му се, че ако точно в този момент, след толкова много години, най-сетне реши да проговори за онова почти въображаемо щастие от ранните години на брака и бащинството си, а после за внезапното им унищожение, за гнева и твърде агресивното си поведение, както и за последвалото понижение в длъжност, човекът отсреща ще го разбере. За жалост, успя да каже едва няколко думи за Райън младши, а за Ларейн добави: „Скоро след това тя ме напусна“.
Хюстън плъзна ръка през масата, сякаш за да стигне до Демарко, но после се спря и изрече само:
— Мамка му, човече. Господи. Съжалявам.
Полицаят кимна, но вече гледаше през прозореца към оживената улица. Изпита облекчение, че Хюстън не го попита нищо повече, и благодарност, когато сервитьорката дойде и Хюстън й каза:
— Бихте ли ни донесли сметката?
За третата им среща, състояла се през август, Демарко бе поканен на барбекю в дома на Хюстън. Запозна се с красивото му семейство, разходи се из прекрасната им викторианска къща и прекара остатъка от онази вълшебна вечер в негодувание срещу тежката болка от завистта, която усещаше дълбоко в гърдите си.
Тази завист достигна кулминацията си привечер, когато с домакина се настаниха един до друг на градински столове, отпуснати и зареяли поглед към останалите гости. Демарко наблюдаваше как Томи и приятелчето му се редуваха да удрят с детска бейзболна бухалка. Момчетата притискаха езици към вътрешната страна на бузите си, сякаш за да наподобят топки тютюн за дъвчене — навярно имитираха някой родител или треньор от тренировките на Малката лига. Гостът се усмихна на тази сцена и когато каза на Хюстън: „Колко много прилича на теб“, не искаше да прозвучи тъжно.