Той не отвори очи. Седяха в мълчание около минута. Накрая я попита:
— Как издържаш в този толкова тъжен бизнес?
— Не си ли забелязал? Целият шибан свят е тъжен.
Измина още минута. Демарко се изправи, закопча предпазния си колан и посегна към ключа.
— Ще те уведомя, ако имам други въпроси.
— Нямам търпение — отвърна тя.
Трясъкът на вратата отекна в костите му. Демарко запали двигателя и фаровете светнаха. Проследи я с поглед, докато пресичаше покрития с чакъл паркинг. На връщане в походката й нямаше и следа от предишната твърдост. Стъпваше унило и колебливо. Вървеше с изпънати назад рамене и високо вдигната брадичка, за да покаже, че не я е засегнал, но тътреше крака и това я издаваше. На моменти изглеждаше така, сякаш ще се спъне и ще залитне на една страна. Демарко се наведе, за да я вижда по-добре, но тя вече бе стигнала до вратата на „Уиспърс“. Отвори я, пристъпи в жълтата светлина и изчезна.
— Кучият му син — измърмори Демарко. Обърна се, посегна към куфарчето си и го разтвори върху пътническата седалка. Включи лампичката в купето, измъкна тефтера на Хюстън измежду документите и го запрелиства, докато откри откъса, който търсеше.
Тя излъчва някаква потайност, някаква бледа аура на свян. Изглежда като танцьорка, която се опитва да прикрие накуцване, но с нейните крака няма проблем; те са си наред, чудесни са. Не, нейното накуцване е другаде, някъде в съзнанието или в сърцето й, в задръжките на душата й.
Имаше и още един откъс с описание на устата й. Не му отне дълго да го намери.
Тя е тъмнокоса жена, зеленоока и помръкнала от тайни. Устата й е чувствена, но тъжна, крайниците й — дълги и елегантни. Всяко нейно движение е вяло и мудно. Дори усмивката й е бавна и натежала от скръб.
Двата откъса прилягаха повече на Бони, отколкото на Дани, осъзна Демарко. Всъщност те идеално описваха Бони. Вдигна поглед към „Уиспърс“, към затворената врата и мъждивата гола крушка.
— Тя е Анабел — каза. Все още не можеше да си го обясни, но въпреки това бе сигурен. — И двете са Анабел.
43
По обратния път към къщи Демарко три пъти обмисля дали да се обади на Нейтън Брайсън. Накрая набра номера му.
— Надявам се да нямаш нищо против, че ти се обаждам. Но ти си довереното ми лице по всички литературни въпроси.
— Нямам нищо против — отвърна Нейтън, макар да звучеше сънен. — Не че съм някакъв авторитет.
— Учиш за писател. Значи знаеш как работят писателите. Как работи Томас. Аз съм чел много романи, но това не ми помага да вникна в съзнанието на един автор.
— Мисля, че ми приписваш твърде големи заслуги, но ще помогна, ако мога. Какво искаш да знаеш?
— Разумно ли звучи предположението, че Томас е използвал две жени за прототип на своята героиня Анабел? Една млада и една по-възрастна?
Нейтън мълча дълго, преди да отговори. Демарко спокойно го изчака.
— Комбиниран образ — изрече накрая младият мъж. — Ами… не виждам защо не. Може да е използвал едната като младата версия на Анабел, а другата — като по-възрастната. Или пък е черпил качества и от двете, за да изгради героинята си. Той често ни говореше за нуждата от сложни образи. Казваше, че именно противоречията в характера могат да доведат до конфликт. А той е в основата на всяка история.
Нейтън замълча. Демарко изчака няколко секунди и после наруши тишината:
— Сърцето в конфликт със себе си. Разбирам… Има ли нещо друго?
— Извинявай, мислех си за нещо, което Томас каза относно изграждането на образите. Че ние като писатели трябва да отделим достатъчно време да ги опознаем. Не просто да скачаме в романа, преди да сме добили пълна представа какви са нашите герои като хора. Че трябва да ги оставим да се изградят постепенно.
— Не съм сигурен, че разбирам, Нейтън…
— Неговата Анабел все още е била в процес на изграждане. Хюстън се е опитвал да разбере точно коя е като образ. И навярно е използвал различни хора, не само един или двама. Външният вид на този, начина, по който говори онзи, парченца история от трети и четвърти.
— Искаш да кажеш, че неговата Анабел не е вдъхновена от една реална личност?
— Така смятам. В крайна сметка, той започва с героините на Набоков и По, Анабела и Аннабел Ли. И оттам надгражда своята собствена.
Сержантът потисна въздишка, която би прозвучала като стенание.