— Добре — каза. — Благодаря. Оценявам го. Извинявай за безпокойството.
— Няма проблем — отвърна Нейтън.
По-късно, излегнат в креслото с падаща облегалка, което през повечето нощи му служеше за легло, Демарко отбягваше да мисли за усещането, че вътре в него нещо се е срутило и пропаднало. Нещо, което не можеше да назове. Сега се чувстваше по-тежък отпреди, сякаш центърът на тежестта му се бе смъкнал в коленете. Героинята на Хюстън, Анабел, бе станала по-неясна от всякога, а идеята за изневярата го тревожеше още повече. Надявал се бе, че Томас е човек, достоен за възхищение, неспособен на измяна. Но сега уравнението се бе променило. За полицията изневярата бе като Бръснача на Окам — обясняваше почти всичко. Изневяра. Похот. Глупост и слабост.
В този случай обаче не обясняваше всичко. За Демарко бе разбираемо как един човек е подреден и сдържан живот би могъл да се почувства привлечен от света на Бони, от хедонизма и самоугаждането, които са му присъщи. Но да опре нож в гърлото на жената, която обожава, да отнеме живота на собствения си син, на дъщеря си, на бебето си, това бе съвършено непонятно. Чистата похот, сексуалното привличане, желанието на плътта — как бе възможно тези неща да са отговорни за подобна лудост?
В мрака и тишината на всекидневната си, стиснал хладна чаша уиски в ръка, Демарко се запита дали не се опитва да намери логика в ситуация, лишена от смисъл. За случаен наблюдател животът на Хюстън би изглеждал благословен. Но това беше илюзията, която писателят бе създал и поддържал. Илюзията за мъж, търпелив и щедър към студентите си, с идеална съпруга и семейство, с грижливо изгладени ризи и панталони, постигнал слава и финансов успех; уважаван мъж, на когото да завидиш; човек с живот, за какъвто всичките му студенти копнееха. Дали всичко това не беше просто конструкция, създадена да прикрие факта, че у него се спотайват същите мрачни пориви, които тласкат и героите му? Животът му изглеждаше като огряна от слънце лагуна, но какви бяха онези течения, заради които блещукаше синята вода? Цял живот упорита борба и амбиция. Насилствената смърт на родителите. Професионалната завист. Тежестта на славата, загубата на анонимност. Напрежението да живее според очакванията, да бъде винаги по-добър, по-бляскав, по-успял, по-достоен за похвала.
Толкова просто ли беше? Фасадата — тънка и крехка като всички фасади — се бе строшила? Хюстън бе изгубил контрол?
Демарко отпиваше от питието си и се чудеше какво ли е усещането да захвърлиш всичко. Дали Хюстън беше безумно щастлив в своята лудост? Напълно безтегловен и свободен? Никакъв срам, никакви угризения, никакви задължения, никакъв грях?
Той самият не можеше да си представи такова състояние. Нито в този свят, нито в който и да било друг.
44
По зазоряване, след три часа неспокоен сън, Демарко отново се върна към записките на Хюстън. Каза си, че ще търси лудостта, която би обяснила всичко и би решила уравнението. Четеше всеки откъс на глас с надеждата да долови някой смътен намек, убягнал му досега.
Вече разбираше, че голяма част от живота на един писател може да се появи в произведенията му, деликатно маскирана като нечий чужд живот. Някои параграфи от дневника на Хюстън бяха пълна измислица, но други не. Намирането на разликата помежду им щеше да е трудната част.
Ако Анабел бе комбиниран образ, смесица от Дани и Бони, а може би дори и Клеър, то безименният разказвач на Хюстън също бе комбиниран. Най-вероятно в него живееше и част от самия автор. Дали желанията на този образ всъщност бяха желанията на Хюстън, извадени на повърхността?
Не след дълго някои откъси изплуваха пред очите на Демарко така, както безуспешно се бе надявал да стане с имената върху бялата дъска. С тефтера на Хюстън се получи. При това не веднъж, а три пъти.
По-рано бе прочел откъсите с убеждението, че са думи на Хюстъновия разказвач. Но ако приемеше, че разказвачът е самият автор… Настръхна, докато четеше записките отново.
Сещам се за твърдението на Набоков, че в една история винаги има два действащи сюжета. Първият е сюжетът на историята, но над него като тлъст облак с черен търбух злокобно витае съзнанието на автора — и то е реалният сюжет на всичко, което той пише. Ако една книга е изпълнена с любов, то е защото писателят копнее за любов. Ако книгата прелива от насилие, то е защото авторът изгаря от желание да раздаде правосъдие, да унищожи враговете си. Писателят съчинява такива книги, тъй като те са неговото средство за оцеляване. В противен случай ще се разкрие същността му. И това оголване в зависимост от своята форма може да бъде или жалко, или катастрофално.