— Сержант Райън? — обади се мъж с плътен глас.
— Да. С кого разговарям?
— С дежурния лекар, доктор Атуотър. Джолин ми предаде молбата ви, но, за съжаление, ни е забранено да предоставяме лична информация, такава е политиката на центъра.
— Разбирам, докторе. Но нали осъзнавате, че ако се наложи, мога да получа съдебно разпореждане и…
— Сержант? Ще ми позволите ли да довърша?
— Слушам ви.
— Ако имах правото да предоставя подобна информация и ако в посочения ден пациентка, отговаряща на описанието ви, действително се е възползвала от услугите ни, то най-вероятно намесата ни е била ограничена до ултразвукова диагностика и прилагане на предписано по рецепта лекарство RU-486 за изкуствено прекъсване на бременността. В такъв случай пациентката би трябвало да е претърпяла спонтанен аборт през следващите двайсет и четири часа.
— Искате да кажете, че случаят с Бони е такъв?
— Казвам само, че ако при нас се появи пациентка в шестата седмица от бременността си, ще й бъде приложено лекарството RU-486. Опасявам се, че това е всичко, което мога да ви кажа.
— Добре, благодаря ви, докторе — каза Демарко.
— Съжалявам, че не мога да предоставя по-точна информация.
— Разбирам. А бихте ли могъл да ми кажете нещо за мъжа, който я е придружавал?
— Не бих, дори и да знаех.
— Добре… Е, благодаря ви за съдействието.
Сержантът се бе надявал, че клиниката извършва рутинни изследвания на всички абортирани ембриони, защото така би могъл да поиска сравнение с кръвната група на Хюстън. Предвид сходствата между кръвните групи писателят нямаше да бъде категорично потвърден или отхвърлен като баща, но Демарко трябваше да провери предчувствието си. Сега му оставаше само неподкрепената с доказателства увереност, че фразата „другият мъж“ от записките на Хюстън няма връзка с новия му роман, а се отнася единствено до личното убеждение на писателя, че не е създал още едно дете. И това убеждение можеше да се дължи само на две неща — или Хюстън не бе правил секс с Бони, или вече не бе способен да създава деца.
— Родителите на Клеър — сети се Демарко и сграбчи папката на Хюстън от ръба на бюрото. Разтвори я и започна да разлиства страниците, докато не откри домашния телефон на семейство О’Пачън. Вдигна Розмари, точно както се надяваше.
— Случайно да знаете — попита я веднага след поздрава — дали зет ви някога си е правил вазектомия?
— Какво значение има вече? — отвърна тя. Гласът й звучеше все така лишен от емоция, както и при първия им разговор.
Демарко си наложи да не бърза. Жената никога нямаше да се възстанови от внезапно сполетялото я нещастие. Дори и само поради тази причина заслужаваше цялото му търпение.
— Розмари — започна той, — дълбоко в сърцето си ти всъщност не вярваш, че Томас е способен да нарани семейството си, нали?
— Ед казва, че трябва да го приема. Че трябва да видя нещата такива, каквито са. Но аз просто не мога да осмисля станалото. Не мога.
— В момента работя върху предположение, което може да докаже, че си права.
— Наистина ли? Какво… можеш ли да ми кажеш какво е?
— Точно в момента не. Съжалявам. Но ще ти кажа, когато мога, обещавам ти. Междувременно, относно вазектомията…
— Двамата от самото начало искаха момче и момиче. И се получи точно както го бяха планирали. Първо Томас младши, после Алиса.
— Но десет години по-късно им се е родило още едно дете — вметна Демарко.
— Още от раждането на Алиса той възнамеряваше да си направи вазектомия. Но Клеър пиеше противозачатъчни, така че…
— Просто не се случи?
— Промениха си мнението. След като Алиса тръгна на училище, ако не се лъжа.