— За кое по-точно?
— Че искат само две.
— О. И после…
— Мисля, че изчакаха до седмия месец. Седмият или осмия, не съм съвсем сигурна. Искаха да са сигурни, че бебето е здраво и всичко ще е наред. Тогава го направи.
— Значи Томас наистина се е подложил на вазектомия?
— Същата вечер отидохме у тях на барбекю. Макар че още го болеше, той настоя да ни приготви пържоли. Помня, че Ед се шегуваше безмилостно с него.
Гласът й, тих и дрезгав, вече трепереше.
— Благодаря ти — каза Демарко. — Точно това исках да чуя.
— Наистина ли?
— Да, наистина. И съжалявам, че се наложи да звънна. Знам колко болезнено е това за теб.
— Нима? Откъде би могъл да знаеш?
— Изгубих собственото си момченце, когато беше още бебе — отвърна. — Той също се казваше Райън. Райън Демарко младши.
— Боже мой — възкликна Розмари. — Господи.
— Така че имам представа какво ти е в момента.
— Това е толкова ужасно. Как се случи?
— Автомобилна катастрофа.
— О, не!
— Той беше в детското си столче. Закопчан с колан, както си му е редът. И въпреки това…
— Мили боже, Райън. А съпругата ти? Ранена ли беше?
— Видимо не. Но не след дълго ме напусна.
— Всичко това е просто непоносимо.
Розмари хлипаше толкова силно, че раменете й се тресяха. Демарко долавяше тежката, черна болка в гърдите й. Лявото му око започна да сълзи и той попи влагата с пръст.
— Съжалявам — каза й. — Нямах намерение да те товаря с още болка. Просто исках да знаеш, че… наистина разбирам как се чувстваш в момента. Знам какво е.
— Болката никога не те напуска, нали? — попита тя. — Ед непрекъснато ми повтаря, че ще ни стане по-леко, но според мен греши. Така ще е до края на живота ни, нали, Райън?
„Какво би трябвало да й кажа?“ — запита се Демарко и започна да рови в съзнанието си за подходящите думи, но не откри нищо, освен съкрушителната истина.
— Подозирам, че е така — отвърна.
— Добре — заяви Демарко. — С какво разполагаме?
Стоеше пред бялата дъска в кабинета си, стиснал черен маркер в ръка. Под името на Бони написа „аборт“. Под името на Томас — „вазектомия“.
— Значи Томас я е завел до Кливланд за аборта — продължи на глас. — Вероятно дори е платил за аборта, но бебето не е било негово. Знаел е, че не е негово. Защо тогава го е направил, по дяволите?
Написа „Другият мъж?“ и го подчерта два пъти.
Все още се взираше в бялата дъска, когато на прага на кабинета му се появи полицай Морган.
— Дано не идваш с празни ръце — каза Демарко и дръпна купчината разпечатки от ръката на полицая. Загледа се в копията от шофьорските книжки на хората, паркирали зад „Уиспърс“ предишната вечер. Една от колите се водеше на името на Бони, а други две бяха на танцьорки от клуба. Собствениците на останалите четири автомобила бяха мъже, които по нищо не приличаха на охранителя Текс. — Няма ли други? — попита. — Това ли са всичките?
— Освен твоята и моята кола.
— А четиримата мъже?
— Не са осъждани. Говорих с Кармайкъл и той потвърди, че те са четиримата други клиенти на заведението, освен нас.
Сержантът тикна листовете в ръцете на Морган.
— Поисках да намериш онова, което ми е нужно. И то не е това, мамка му!
Полицаят запази спокойствие.
— Какво още да направя?
— Махни се и ме остави да помисля.
Морган се обърна към вратата.
— Чакай малко — каза Демарко. — Вземи една кола и ме чакай отпред.
— Патрулна ли?
— И дума да не става!
Когато полицаят излезе, Демарко отново заби поглед в бялата дъска.
— Значи липсва кола за Моби. Както и за Текс. За Моби ми е ясно… — Пристъпи по-близо до дъската и се втренчи толкова упорито в другото име, че буквите се размазаха. — Но ти кой си, дявол да те вземе? И кой те е закарал до „Уиспърс“?
46
Домът на Бони Мари Харис — малко тухлено ранчо в квартал от седемдесетте в Лайнсвил — се намираше на двайсетина километра източно от „Уиспърс“. Демарко, облечен в намачкания панталон и суитшърта с логото на Държавния университет в Охайо, които държеше в кабинета си, огледа внимателно прозорците.
Морган бе паркирал необозначената кола на отсрещната страна на улицата.