— Добре, ще се съглася. Продължавай.
— Естествено, не е възможно цялата поема да е автобиографична, защото не я е написал Томас. Но някои от стиховете биха могли да се възприемат за такива. Тези за ангелите, които я убиват от завист… не знам дали според него се отнасят до Клеър. Нея вече я няма, това е ясно, и съм сигурен, че той скърби за нея. Може би с тази поема просто изразява скръбта си, нищо повече. Има обаче една част, от която ме побиват тръпки. Последните четири стиха. В записа гласът на Томас натежава и той започва да хлипа. Звучи така, сякаш е задавен от собствената си мъка. И казва: В нощни мрак аз пак ще съм там под гробния свод с нея — мойта душа — и любов — и живот!
— И според теб в тези стихове има скрито послание, така ли?
— Едгар Алън По не го е написал така. Неговите думи са малко по-различни.
— Кое е различното?
— По е написал: В нощни мрак аз съм пак там под гробния свод… и така нататък.
— А как го е казал Томас?
— В нощни мрак аз пак ще съм там под гробния свод с нея — мойта душа — и любов — и живот!
Демарко обмисли разликите и попита:
— Каква е вероятността просто да е сбъркал? Да го е запаметил грешно?
— Нулева — отвърна Нейтън. — Чувал съм го да рецитира стихотворението на лекции. Знае наизуст десетки поеми на По. „Гарванът“, „Ленора“, „Езерото“, „На Ани“… десетки. Понякога имам шибаното усещане, че се превъплъщава в По.
Демарко замълча. Бавно обърна глава и огледа пустото небе. Далече на хоризонта залязлото слънце бе оставило широка, неравна пъстра ивица — преливащи се цветове от розово до аленочервено и тъмновиолетово, приглушени зад облак мъгла. Напомни му за напоен с кръв бинт.
— Сержант? — обади се студентът. — Възможно ли е да е това, което си мисля?
— Опасявам се, че е възможно.
Младият мъж се разхлипа.
— Обадил се е да ми каже, че ще се самоубие. Довечера. Нали?
— Други съобщения нямаше ли? — попита Демарко. — Всичко ли чух?
— Само стихотворението, нищо друго. Нито думичка за сбогом. Господи, не можете ли да го проследите по някакъв начин? Да проверите някак телефонните ми обаждания и да откриете откъде се е обадил?
— Ще се опитаме, разбира се, но… просто не съм сигурен дали ще помогне. Мобилният му телефон не е у него — открихме го в къщата му, а мястото, откъдето се е обадил, навярно отдавна е зад гърба му.
Нейтън заплака още по-отчаяно.
— Значи е твърде късно да го спрем, така ли? Защото не бях тук. Ако се бях прибрал два часа по-рано…
— Чуй ме, той се е свързал с теб. Това е важно. Може би пак ще те потърси. Така че просто стой близо до телефона, разбра ли? Мога ли да разчитам на теб?
— Разбира се.
— Добре, аз се залавям за работа. Но ти ми звънни веднага щом Хюстън ти се обади. На секундата. Разбра ли?
— Ще се обадя. Ще се обадя, заклевам се.
48
Демарко заряза бирата и маслините на верандата, втурна се обратно в къщата, грабна ключовете си и се запъти към входната врата. Приближаваше колата си, когато дежурният полицай в службата отговори на обаждането му. Сержантът му даде телефонния номер на Нейтън Брайсън и точния час на обаждането на Хюстън.
— Звънни ми веднага щом откриеш адреса.
Минута по-късно запали двигателя и нервно забарабани с палец по волана. Трябваше да тръгне, но накъде? Нямаше представа къде би могъл да е Хюстън. Видели го бяха за последно близо до езерото Уилхелм, така че Демарко насочи колата към Магистрала 79. Искаше му се да настъпи докрай педала на газта, но държеше стрелката на скоростомера закована на шейсет и пет. Не искаше да се отдалечава твърде много в грешната посока, в случай че се наложи да се връща.
Петнайсет минути по-късно мобилният му телефон иззвъня. — Обаждането е проведено от обществен телефон в денонощен магазин „Куик Стоп“ в Коно, Охайо.
— Охайо? Мамка му… Чакай малко, Коно е по Шосе 7, точно на север от Пиърпонт, нали така? След малко излизам на Шосе 7.