— Да, сър.
— Той все пак е ходил в „Уиспърс“.
— Моля?
— Дай ми точния адрес.
— Магазинът е по Магистрала 198, в западния край на града. На ъгъла с Франклин авеню.
Демарко свърна по входната рампа за магистралата. До Коно имаше поне час път. Стрелката на скоростомера стигна до сто и десет и продължи нагоре.
— Добре, свържи се с полицията на Коно да изпратят кола до магазина. Хюстън вероятно отдавна си е тръгнал оттам, но може и още да се мотае наоколо. И никакви шибани сирени, защото пак ще поеме към гората. Звънни и на момчетата от най-близкото управление в Охайо, нека проверят всички изоставени сгради, складове и изобщо навсякъде, където би могъл да се подслони през нощта. А сега ще ми се наложи да настъпя педала, така че предупреди колегите, които патрулират на магистралата. Шофирам светлокафяв стратус.
— Прието, сержант.
— Някакви новини от обиска в стриптийз клуба?
— Ще проверя и ще ви се обадя, сър.
Демарко затвори, взе сигналната лампа от пътническата седалка, постави я върху таблото и я включи. Пулсиращата светлина меко проблясваше през вечерния сумрак.
До паркинга на магазина стоеше черно-бяла патрулна кола от местното полицейско управление с включени габаритни светлини, млад полицай зад волана и картонена чаша кафе върху таблото. Демарко забеляза автомобила, докато чакаше на светофара, преди да завие към паркинга. Изключи сигналната лампа още на влизане в града и я прибра под седалката, но местният му колега стоеше на видно място, подозрителен като набъбнал цирей. Сержантът знаеше, че Хюстън отдавна е изчезнал, дори да се е навъртал около магазина. Паркира на заден ход, с лице към улицата, излезе от колата и се запъти към полицейския автомобил. Полицаят зад волана свали прозореца и Демарко му показа документите си.
— Служителят в магазина не е виждал вашия човек — докладва младежът. — Телефонът е извън сградата. Навярно е последният уличен телефон, останал в града.
— Хюстън не е ли влязъл вътре, за да вземе монети за обаждането?
— Така твърди продавачът. Казва, че никога не е виждал този човек.
— Значи Хюстън е имал дребни или си е купил телефонна карта отнякъде.
Полицаят кимна и посегна към кафето си.
— Продават ги във всички бензиностанции и бакалии. Бихме могли да поразпитаме наоколо.
— Няма значение откъде я е купил — заяви Демарко. — Той вече не е там. И тук го няма.
— Защо ли е дошъл чак насам?
Сержантът плъзна поглед към колонките за гориво и зад тях. Фаровете обливаха асфалта със студената си бяла светлина. Непълнолетно момиче зареждаше тойотата си и шумно се смееше, докато говореше по мобилния си телефон.
— Изненадах се, че тук изобщо има уличен телефон — добави полицаят. — Те са като реликви.
Демарко продължаваше да гледа момичето. Беше много красива — с дълга кестенява коса, дълги крака и нежен, добре оформен профил. Чудеше се дали е от типа момичета, които синът му би харесвал като тийнейджър. Дали щеше да хвърля погледи на всяко минаващо момиче и да се чуди какво би било да я докосва и прегръща, какво би било да е желан и обичан.
Когато момичето се качи в автомобила си, Демарко отстъпи на крачка от прозореца на патрулната кола.
— Втора смяна ли си тази вечер? — попита.
— В извънработно време съм — отвърна младежът. — Всъщност чаках вас. Само трима души сме в управлението.
— Е, благодаря за отделеното време. — Хвърли поглед към лявата ръка на полицая. — Предполагам, че си пропуснал вечерята си заради мен.
Младият мъж сви рамене.
— И друг път съм вечерял студено руло „Стефани“.
— Извини се от мое име на съпругата си.
— Няма проблем. Често се случва.
Демарко се наведе към прозореца и погледна колегата си в очите.
— Не, сериозно, кажи й, че съжалявам. Кажи й, че и ти съжаляваш. Кажи й колко много ти е липсвала. И колко много обичаш нейното руло „Стефани“.
— Добре — отвърна полицаят и се усмихна накриво.
— Важно е — настоя сержантът. — Не чакай да станеш на моята възраст, за да го разбереш.
Но разпозна онзи поглед в очите му и леко подигравателната усмивка. „Добре, татенце — сякаш казваше. — Както кажеш.“
Младежът си тръгна, но Демарко все още мислеше за насмешливия му поглед, докато седеше в колата си и наблюдаваше как автомобилите се точат един след друг през кръстовището, а светлините се сменят до безкрай от червено на зелено, на жълто и после пак на червено. Знаеше, че с бездействието си няма да постигне нищо, че Хюстън може да е на километри оттук. Беше някъде край езерото и скиташе по назъбените му брегове. Може би вече бе заедно с Клеър и семейството си, ако това изобщо беше възможно. Демарко нямаше представа кое е възможно и кое не. Със сигурност знаеше обаче, че в този си живот никога няма да разбере.