Но писателят явно усети скритата болка в думите му — погледът му издаваше, че е така — и също се усмихна, а после потънаха в дълго мълчание. Двама бащи, усмихващи се заедно на един син, и двамата наясно с болезнената липса на другия син.
И точно тогава, в тези мигове на мълчание, Демарко разбра каква е истинската разлика между него и Хюстън. Нямаше нищо общо с пари или професия. И двамата бяха отшелници, всеки посвоему, макар че единият живееше сам, а другият — не. И двамата имаха сложни взаимоотношения с други хора. Но докато Хюстън управляваше своите връзки от солиден център, от вътрешността на стабилно семейство, откъдето излизаше набързо и отново се връщаше, и синхронизираше всяко свое действие с близките си, като поставяше семейството на първо и последно място винаги, Демарко нямаше център. Той тръгваше към другите от празнота и към празнота се завръщаше. Всяко свое действие синхронизираше с… нищо. Празнотата бе на първо и последно място винаги.
Последната им среща се състоя на следващата сутрин, когато Хюстън цъфна пред вратата на Демарко. Стоеше отпред ухилен до уши, с книга в едната ръка и картонена кутия в другата.
— Миризма на хотдог с чили ли усещам? — попита полицаят.
— Пробвал ли си ги някога за закуска?
— Винаги ми се е искало. Влизай.
Хюстън му подаде кутията, а Демарко кимна към книгата.
— Ще ми четеш, докато ям?
— Ще ям, докато ядеш. — Остави книгата върху малка масичка до стената.
Демарко прочете на глас заглавието:
— „Безнадеждно лято“.
— Знам, че вече си я чел, или поне се престори, че е така. Но това е първо издание. Надписах ти го. Доколкото ми е известно, вече вървят по хилядарка.
— Благодаря — отвърна домакинът. — Още утре ще я пусна за продажба в „Ибей“.
Хюстън се засмя и го плесна по ръката.
— Какво питие ще върви за закуска с лют хотдог?
— В хладилника има кана студен чай. Ще донеса чаши и салфетки.
Седнаха един до друг на стълбите към задната веранда и поставиха картонената кутия помежду си. Изядоха първите си хотдози в мълчание. Когато преполови втория, Хюстън кимна към обраслия двор.
— Кой ти коси тревата? — подхвърли.
— Поръчах една коза от „Амазон“, но още не е пристигнала.
Писателят се изкиска.
— Пътеката ми харесва обаче. Ако някой ден се нуждаеш от помощ…
— Ами… — Демарко довърши последния си хотдог, избърса устните си със салфетка и отпи от студения чай. — Това е нещо като временно изоставен проект.
— Да не чакаш още тухли?
И след десет секунди мълчание това бе достатъчно, за да му развърже езика.
— Не съм работил по него, откак Ларейн си тръгна — призна Демарко. — Зарязах и едностайния апартамент, който започнах да строя над гаража.
— Онзи малък хамбар от другата страна на пътеката?
Полицаят кимна.
— Съпругата ти те е напуснала след смъртта на детето ви, така ли?
— Седмица след погребението, още първия ден след връщането ми на работа. Прибрах се вкъщи и нея я нямаше. Брачната й халка лежеше на барплота в кухнята.
Демарко разказа за злополуката, отнела живота на бебето Райън, и завърши с думите:
— Сега живее сама в Ери. Предимно сама. Виждам я от време на време, само че… Кани ме да вляза, но отказва да говори с мен. Мога да дърдоря до посиняване, без тя да обели и дума.
Отново потънаха в мълчание.
— Все още носиш брачната си халка — отбеляза Хюстън.
— Никой от двама ни не е подавал молба за развод. Дори не сме го споменавали.
— Значи все още има надежда.
Дълго време мълчаха. Накрая Демарко се изправи и каза:
— Прав си за този двор. Трябва да извадя косачката.
Хюстън също стана.
— Аз лично харесвам естествения вид на мястото.
Домакинът се усмихна. Остана загледан в пътеката още известно време, после се обърна към Хюстън:
— Благодаря за закуската и за книгата. Благодаря ти, че се отби. — Обърна се към верандата и се наведе да вземе каната и празните чаши. — Просто остави кутията там — добави. — Държа контейнера за боклук в гаража.
Гостът се наведе към него и с меката част на юмрука си го тупна лекичко по ръката.
— Обаждай се — заяви и се усмихна, а после се обърна и тръгна към колата си, паркирана до тротоара.