Остана така още няколко секунди, като си повтаряше, че страховете му са безпочвени, после разтвори пръсти и скочи. Логиката му гарантираше, че ще усети твърда земя под краката си, но въпреки всичко се изненада. Усети разтърсването в коленете и хълбоците си. Изправи се и остана с лице към оградата, докато си поемаше въздух. После се обърна и тръгна с бърза, уверена крачка към фара.
Вратата на кулата зееше отворена. Може би Хюстън я бе отворил или отдавна си беше разбита. Пристъпи крачка навътре. Въздухът миришеше на разруха, на влага и мухъл. Демарко извади мобилния си телефон, включи екрана и раздвижи синята светлина из малкото кръгло помещение. Голи циментови стени, нашарени с графити. Навсякъде се въргаляха боклуци, празни бутилки и кутийки от бира, бутилки от вино, фасове и опаковки от храна. Зелено вълнено одеяло, старо и сплъстено от мръсотия. А в дъното — спираловидно метално стълбище към върха.
Демарко изключи звука и вибрацията на джиесема и го прибра в джоба си. Положи лявата си ръка на ръждясалия парапет и започна бавно да се изкачва. Без сиянието на телефона отново го обгърна пълен мрак. Изпробваше всяко стъпало с ходилото си, преди да се отпусне върху него с цялата си тежест. Непрекъснато очакваше да попадне на липсваща плоскост и да полети обратно към земята.
Проникновение
50
Демарко имаше чувството, че стените се стесняват около него и го притискат, но постепенно въздухът стана по-свеж. Всички оптични стъкла и огледала навярно бяха свалени още след затварянето на фара, а впоследствие вандали бяха оголили горната платформа и строшили всички прозорци. Хладният влажен ветрец гъделичкаше лицето му.
Плъзна длан по извития надолу край на перилото. След него нямаше нищо. Демарко се наведе, опипа мрака с дясната си ръка и докосна грубия дъсчен под на горната платформа. Намираше се на три стъпала от върха. Запита се накъде е север. Бавно обърна глава и изчака вятъра да погали лицето му. Откри посоката и пристъпи още едно стъпало нагоре.
Долу езерото се плискаше тихо в крайбрежните камъни. Далеч напред в мрака блещукаше дълга прекъсната ивица от бледи светлини като разпръснати матови перли. А на фона на тази скъсана огърлица стърчеше сянка. Мъжът стоеше с гръб към Демарко, наведен и здраво стиснал парапета. Полицаят чуваше неравномерното му накъсано дишане. Сянката на мъжа бе черна като скръб.
Демарко разрови съзнанието си за подходящи думи. Търсеше онази фраза, която да закове сянката за парапета, вместо да я тласне напред. В продължение на секунди не успя да измисли нищо. Мозъкът му тънеше в мрак. После думите внезапно се появиха и той ги изрече без колебание, като се опитваше да слее своя шепот с този на езерото.
— То бе тъй отдавна в далечна страна — в приморска страна сред мъгли…
Сянката рязко се обърна и затаи дъх. Двамата мъже не помръдваха. Когато Хюстън най-сетне проговори, гласът му прозвуча едва-едва, като дрезгав дъх, носен от вятъра към водата.
— И в тази страна бе девойка една, наречена Аннабел Ли.
— Съжалявам, Томас — обади се Демарко. — Нататък не си го спомням. Ще ми се да можех.
— Райън Демарко — изрече Хюстън, без да помръдва от мястото си.
— Цяла седмица се мъча да те открия, приятелю.
Хюстън замълча. Демарко не виждаше лицето на писателя, но усещаше отчаянието му и болката от осъзнаването, че разрушеното никога няма да бъде поправено. Долови мирис на страх във вятъра, който идваше от езерото. Долови мирис на мъка, на печал, на безнадеждност. Усети ледения хлад на мрака и самотата на скалите по обруления бряг. И внезапно се почувства изцеден от умора. Отново. Не искаше да прави нищо повече тази вечер. Приседна на ръба на платформата и облегна гръб на стената.
— Уморен съм до смърт, мамка му — каза.
Хюстън помълча известно време, преди да се обади. Гласът му звучеше приглушено и стигаше до Демарко като от друга стая, като шепот през тънки стени.