Напоследък често мислел за По. Две години преди него бил Стайнбек. А преди това — Фокнър. Троица тревожни умове. Изпитвал дълбока близост с всеки от тях, усещал, че разбира страданието им. Напоследък често мислел за По и за неговия „демон на перверзията“, онзи непреодолим импулс към противоречието, който винаги подтиквал писателя да си отвори устата, вместо да си прехапе езика и да се въздържи от критика към колегите си. За разлика от него, Хюстън се владеел до съвършенство. Гневът му кипял близо до повърхността, видим единствено за него. Усвоил това умение от баща си, когото повечето хора смятали за изключително приятен човек, винаги усмихнат, винаги кимащ в съгласие. Едва когато родителите му си отишли от този свят, Томас проумял, че баща му всъщност бил много по-сложна личност.
На кръстовището с „Редфърн“ спрял за малко. По това време улиците били пусти. Къщите тъмнеели. Кучетата не лаели, котките не дебнели в сенките по алеите. На крайградския фронт всичко било спокойно.
Когато се върнал в гаража, в съзнанието си вече бил оформил няколко изречения за романа. Първите две щели да въведат сцената, в която разказвачът за пръв път се поддава на желанието. Той знаел какво е редно да направи. Сърцето му знаело какво е нужно и кое е правилно, но не успял да накара тялото си да се отдръпне от нея, не съумял да събере сили да устои на онова, което вечно щяло да го измъчва. Другите изречения били за Анабел в образа на Клеър, за желанието на разказвача като желание на автора.
Затворил вратата на гаража, заключил я и тръгнал към кухнята. Сторило му се, че усеща лек мирис на цигарен дим. Може би някой съсед бил излязъл навън да изпуши цигара на спокойствие. Дали пък Ти Джей не бил запалил тайно по-рано вечерта? Спрял за миг и подушил въздуха. Цигарен дим ли долавял наистина? Може би все усещал миризмата от торбата с пилешките кокали. Или пък просто си въобразявал.
Заключил вътрешната гаражна врата след себе си и тръгнал към кабинета. „Той знаел какво е редно да направи…“ — мислел си. Повтарял изреченията, обмислял ритъма, паузите, опитвал се да ги изглади до съвършенство. Знаел, че понякога само една запетая е в състояние да промени всичко.
Седнал на бюрото си, отворил тефтера пред себе си и записал изреченията. После добавил още няколко. Обмислял внимателно всяко едно от тях и чак тогава го записвал. Тя е тъмнокоса жена, зеленоока и помръкнала от тайни. Минало известно време, може би двайсетина минути, със сигурност не повече от трийсет. На горния етаж подът проскърцал под нечии стъпки. Вероятно Ти Джей отивал до тоалетната. Или пък тайно бил станал да си отвори лаптопа. Хюстън отново прочел написаното и останал доволен от звученето. После затворил тефтера и го върнал на рафта.
Тогава, съвсем внезапно, отново усетил миризмата на цигарен дим. Този път бил напълно сигурен. Самият той никога не бил пушил, ненавиждал глупостта на този егоистичен и саморазрушителен навик и имал остра чувствителност към вонята на цигари. Но не изпитал гняв, а единствено тъга, защото сега трябвало да се качи на горния етаж и да залови Ти Джей на местопрестъплението, а после да му чете конско. Момчето щяло да се засрами. Може би щяло да се разплаче. А единственото желание на Томас Хюстън било да изпълва дома си с щастие. Налагането на наказания било задължение, което приемал, но не харесвал.
Точно пред кабинета на Хюстън, в тъмното фоайе в подножието на стълбите, стоял напълно непознат за него мъж. Прекрачил прага, преди Томас да стигне до вратата. Едър мъж, по-нисък от писателя, но с широки рамене и дебел врат. Главата му била обръсната и лъщяла от пот. Миризмата на цигарен дим се процеждала от тясната черна тениска и джинсите му.
Хюстън се сепнал от изненада при вида му и съвсем неволно ахнал, макар и едва чуто. Сякаш цялата къща около него потънала в мрак, но мъжът си останал огрян от светлината в кабинета. В този първи миг Томас огледал мъжа от главата до петите: широкото му кръгло лице и сиви очи, които изглеждали твърде малки за главата му, черните бейзболни ръкавици, черния пистолет с емайлирана дръжка в дясната му ръка, готварския нож в лявата. „Това е моят готварски нож“ — помислил си и изпитал внезапно объркване от разпознаването на ножа, от призрачната несъвместимост на думите „непознат“, „нож“, „пистолет“ и „у дома“. В продължение на няколко мига съзнавал единствено остротата на всяка глътка въздух и внезапната тежка болка в корема си. Не страхът го парализирал, а онова внезапно вмешателство на необяснимото, и в мрачния блокаж на съзнанието си можел да мисли единствено за майка си и баща си.