— Защото не си присъствал — отвърна Демарко. — Още една крачка да бях направил към него, и щеше да скочи. Така по-спокоен ли си?
— Да не говорим, че изобщо не е трябвало да ходиш там сам…
— Проверявах следа. Както вече казах, няма как да знаеш, защото не си присъствал.
— Защо просто не се отдръпна някъде извън полезрението му и не използва телефона си?
— Ти чете ли доклада?
— Шест страници е. Прелистих го.
— Тогава го прелисти пак. И този път прочети шибаното нещо.
— Много си раздразнителен.
— Осем сутринта е, мамка му. Не съм спал цяла нощ, а шибаният доклад е точно тук, на шибаното ти бюро. Взел съм решение според обстоятелствата. Престани да издевателстваш над мен, става ли?
— Смяташ, че след като си ми бил началник, можеш да ми говориш по този начин?
— Точно така смятам. Така че си пий шибаното капучино мока лате гранде и ме остави на мира поне за малко. Чака ме инструктаж.
Демарко се обърна и излезе от кабинета на Боуен.
Четири секунди по-късно отново цъфна на прага.
— Между другото, извинявам се за ругатните.
Шефът му облиза пяната от устните си.
— Извинението се приема.
След инструктажа Демарко застана до прозореца в кабинета си и се загледа в изоставеното гнездо. „Може пък да си му спасил живота — каза си. — Погледни го от тази страна.“
„А може и да не си.“
Постави се на мястото на Хюстън, опита се да мисли като писателя, да усети емоциите му. „Току-що си научил името на човека, който те е принудил да намушкаш собственото си бебе и е заклал семейството ти. Разбрал си, че жената, на която си имал доверие и на която си помогнал заради вроденото ти състрадание и въпреки собствените ти опасения, по-късно те е разкрила на своя човекоподобен приятел. Може да е била заставена, бита, заплашвана, кой знае. Има ли значение? Не, сега единственото важно е, че вече знаеш името на мъжа. Затова не скачаш от кулата на фара. Кухото ти досега тяло се изпълва с решителност. По дяволите състраданието, приключил си с него. Е, може да отделиш стотина грама съчувствие за Бони заради всичко, през което е преминала, но нито капка за Инман. Искаш той да страда. Искаш да го накажеш с максимална жестокост. Със собствения ти живот е свършено, знаеш го. Приемаш го като неоспорим факт. Но докато си още жив, искаш да видиш как Инман страда. Нуждаеш се от това. По дяволите да вървят храната, сънят, кислородът. Сега сърцето ти изпомпва лава. Във вените ти кипи отмъщение“.
Демарко усети жегата в собствените си вени и не беше сигурен чии мисли подклаждат този огън — неговите или на Хюстън. Не че имаше значение. Искаше да докопа Инман не по-малко от писателя. Шансовете на Хюстън да открие Инман бяха почти нулеви. Той нямаше нито кола, нито оръжие, нито информация за местоположението му, нито средства да го издири. Демарко обаче разполагаше с подкрепата на най-добрите полицейски екипи в страната и имаше по-добри шансове.
54
Дълъг мрачен ден, изпълнен с мудни и нерадостни мисли. Рано сутринта на Демарко тихо му кипеше отвътре, докато чакаше телефона да звънне. А когато прецени, че е в състояние да проведе разпит, без да прибегне до душене или други мерки за убеждаване, пое на север към малък жилищен фургон в периферията на пясъчна кариера. Започна да хлопа по металната врата, докато братът на Бони — Моби, се появи и замига насреща му иззад мътните стъкла на очилата си. Носеше потник и сиво спортно долнище с изрязани до коленете крачоли. Имаше двудневна брада и поглед на мършав рат териер, сритан в топките от сиамска котка. Празните ръце на домакина бяха достатъчна покана за Демарко и той влезе. Промуши се покрай стреснатия мъж и прекоси тясната кухня, която бе същевременно трапезария и всекидневна.
— Къде е сестра ти? — попита.
Моби почеса наболата си брада.
— И аз бих искал да знам, мамка му.
— А Карл Инман? Скоро виждал ли си го?
— Инман. Това пък какво е, по дяволите?
— Текс. Охраната.
— Доколкото знам, фамилното име на Текс е Снайдър.
— Аха — каза Демарко и надникна в първата спалня. Кълбо от чаршафи и зелено вълнено одеяло върху матрака, тежка миризма на пръдня и спарена пот. Мръсни дрехи на пода, супена купа, препълнена с боклуци и черупки от фъстъци, а до нея — отворена бутилка „Лейк Ери Райн“ с четири пръста вино на дъното.