— Благодаря ти, Господи!
Тази Москва започваше да ми харесва!
Погледът ми пробягваше нетърпеливо през познатите ми от детството московски улици. Ето го Болшой театър. Всичко е наред. Ето го ЦУМ, също… Не, не също! Най-горният етаж е изцяло от стъкло, нещо като панорамен ресторант. „Василий Блажени“ си е на място. А каква е тази църква? Явно стара. Но в моя свят на мястото на тази църква има някакво уродливо министерство…
Не, така няма да стигна далеч. Престанах да търся някакви знакови сгради и започнах да разглеждам централните улици.
Скоро се появиха основните разлики. Повече стари сгради: и църкви, и дворци, и просто старинни къщи в центъра. Но не беше малко и това, което беше прието да се нарича „сталинска архитектура“. Дори и да имаше ново строителство, то се вписваше в общия ансамбъл. При това покрайнините общо взето не се бяха променили особено много. Беше пълно с жилищни райони с обикновени панелки… Само дето зеленината беше повече и пътищата бяха по-хубави, навсякъде някакви малки паркове и неочаквани пътни възли, не чак с нюйоркски размах, но солидни. Много коли, по-малко задръствания. Много често попадах на булеварди и пешеходни алеи. Общо взето не приличаше на комунистическа мечта, но беше доста симпатично.
Въздъхнах и се отдръпнах от далекогледа. Извадих цигарите, запалих.
Не беше логично. Какъв е този хълм все пак? Градът, който бях видял, сякаш игнорираше издигналия се почти в центъра му хълм… Издигнал се?
Отново се прилепих към окуляра. И започнах да изучавам околността на хълма.
Да, точно така беше. Хълмът, на който стоях, сякаш беше издигнат над земята с чудовищна сила. Издигнат, изтръгнат, захвърлен нагоре. И то относително неотдавна — градът беше заличил раните, прекъснатите улици или се бяха извили, заобикаляйки преградата, или завършваха в явно непланирани от архитектите места. Дори се виждаше, че някои от зданията близо до хълма са реставрирани, а други са твърде нови, построени вече след катаклизма. На мястото на руини? Вероятно да.
А рекичката, течаща под хълма? Яуза. Не, разстоянието не е същото. Явно в моя свят тази река изобщо я няма.
— Земетресение — казах. — Навярно.
Там беше работата — „навярно“. Не бях чувал за земетресения с такава сила, че да вдигнат такъв огромен участък от земята, да го обградят с дере, да пуснат нова река по периметъра.
Може би градостроителите са тренирали? Готвели са се за отклоняване на сибирските реки на юг и ето че са направили парк в центъра на Москва. Такава хипотеза с нищо не беше по-лоша от другите.
Край, беше непродуктивно да продължавам да гадая. Трябваше да се спусна от хълма, очевидно — по пътя. Да отида в града и там вече да изяснявам къде съм попаднал и какво става тук.
Но не ми се наложи да бия път надолу от хълма пеша. След минута към площадката иззад дърветата, скриващи завоя, се появи автобус. Къс, с две врати, при това с високо купе и огромно колкото цялата шофьорска кабина предно стъкло, така че се виждаха даже и краката на шофьора върху педалите! Моделът ми беше абсолютно непознат, но като цяло автобусът изглеждаше старомоден… и някак руски. Не знам защо реших така. Но както обикновено стилът на френските коли се различава от немските, а на японските — от американските, така и тук имаше нещо, беззвучно сигнализиращо: „Аз съм местен, тук съм направен“. Между другото, от нашите коли такова усещане за „своя“ у мен предизвикваха само „Нива“ и „Победа“.
Автобусът спря плавно пред площадката. Вратите се отвориха, слязоха десетина души. Този път нямаше негри, всичките бяха руснаци или поне европейци. Всеки от тях сякаш смяташе за свой дълг да ми се усмихне учтиво, а един старец с бастун и в костюм леко докосна светлата си сламена шапка.
Шапката ме довърши. В Москва не е прието да се носят сламени шапки. Дори и в жегата. Дори и от старци, ако още не са изпаднали в слабоумие.
Освен това всички държаха в ръцете си букети. Някои — рози, други — карамфили и лалета. Всичките букети бяха от четен брой цветя. Накъде бяха тръгнали? Какво има там, на върха на хълма, където не си направих труда да се изкача? Гробище? Мемориал? Гробница на местен вожд?
Автобусът тихо и учтиво избуча. Шофьорът ми махна иззад стъклото си: „Идваш ли?“.
Изоставяйки съмненията, бързо се качих. Купето беше абсолютно празно. Явно всички идваха до тази площадка… за да тръгнат оттук нанякъде през гората с цветята си.
Тръгнах по купето. Пак всичко беше някак старомодно, нехарактерно за света, който ни изпреварва с трийсет и пет години, а същевременно уютно и хубаво — протрити, но чисти и здрави облицовки на креслата от кафява изкуствена кожа, тумбести плафони на тавана, ярко осветени медни табелки: „Места за деца“, „Места за инвалиди“, „Места за дами в положение“, „Места за уморени“. Табелката за дами в положение окончателно ме убеди, че работата не е в победата на комунизма в една шеста от света. Но табелката за местата за уморени отново ме накара да се съмнявам.