Що за свят е това, по дяволите! В тетрадката, която прелистих бегло преди да тръгна, нямаше нищо подобно сред петте обитаеми светове. Земя-2 беше моята Земя, на Земя-3 беше разположен Кимгим и хиляди други градове държави, там нямаше нефт и развитието на техниката беше замразено. Земя-4 беше Антик — много странен свят (сякаш има такива, които не са странни), вече от хиляди години застинал на античното ниво на развитие, затова пък разработил античността до възможната граница, до блестящо равнище, до гениални в своята простота механизми, странни обществени взаимоотношения (робството е разрешено, но робите имат законно право на въстание, което може да се реализира два пъти годишно; на бунтовниците им се дава оръжие и възможността да започнат бунт, а на властите — възможността да се защитават). Земя-8 беше сурова теокрация, някаква извратена, леко болезнена версия на християнството, развитие на биотехнологиите при подчертано игнориране на електричеството, властта знае за функционалите и се опитва да ги следи. Земя-5 беше като цяло дружелюбен и симпатичен свят, по развитие даже изпреварващ Кимгим и близък до излизането в космоса, но с една-единствена особеност, превърнала социалния строй в хитър ребус — сексуалното влечение у местните се появяваше само веднъж годишно, през пролетта, като при животните.
Така че на какво се бях натъкнал? На Аркан? Или на Земя-1?
Спрях се при шофьорската кабина — тя беше отделена от пътническата част с ниска стъклена преграда, над която се виждаше късо подстригана глава. Шофьорът не ме погледна, следеше внимателно пътя. Между другото, не пътувахме надолу. Изкачвахме се по спирала нагоре по хълма, заобикаляйки го бавно. Сега бяхме някъде в района на Садовая… В моя свят щяхме да минем покрай Бърза помощ…
Оказа се, че на стъклото, заграждащо кабината, имаше — както се бях надявал — няколко табелки. Едната — медна, на завода-производител. От нея следваше, че пътувам в автобус „ЩАЗ“, произведен от Щукинския автомобилен завод през 1968 година. Виж ти, такава антика, а поддържана в добро състояние! От две листчета, закрепени за стената, прочетох правилата за използване на автобуса (почти нищо необичайно, освен леко предвзетия тон и първата фраза: „Драги пътници! В московските автобуси се смята за проява на добър вкус по възможност да се заплаща пътуването“) и разгледах картата-схема на маршрут „Паметен“. За съжаление на нея беше представен само фрагмент от Москва. Но сега знаех, че се намирам на хълм с подозрително правилни очертания — сякаш са забили в земята гигантски пергел, очертали са полукръг с диаметър четири километра и са изкопали бразда. Моята кула се намираше съвсем близо до точката, в която би бил забит този пергел. Обичайните като цяло московски улици се извиваха около хълма — сякаш в мрежа от меки жици са пуснали тежко гюле, разкъсало и изкривило всичко около себе си. Целият хълм беше защрихован в зелено и надписан „Паметен хълм“.
Тук се беше случило нещо. Съвсем наскоро… Огледах по-внимателно дърветата отляво на автобуса. Най-много преди половин век се беше случил катаклизъм, след който по този хълм бяха засадили дървета и бяха направили парк. В памет на жертвите? Така изглеждаше.
През това време автобусът мина покрай още две обзорни площадки, на които нямаше никого. Шофьорът всеки път поглеждаше към мен, но аз клатех глава. Съдейки по картата, пътят трябваше да свърне към гората и да ме отведе обратно почти при самата кула. Там, в основата на полукръга, се намираше крайната цел на маршрута. И явно имаше още една обзорна площадка, ориентирана някъде в посока на Преображенския площад.
Точно така се получи. Автобусът зави и известно време се носихме по пътя през парка (клоните на дърветата почти се сключваха над нас). Разминахме се с още един точно такъв автобус, претъпкан с пътници. Шофьорите сигнализираха един на друг.
А после автобусът изскочи на обзорната площадка — по-голяма от първата, с настилка от каменни плочи. Тук имаше и навеси, предпазващи от слънцето, и ресторантче с вътрешни и външни маси, и малък дървен параклис — семпъл, светъл, със сияещ позлатен кръст. И висока паметна плоча от червен гранит над самата пропаст, до тухлените развалини на някакво малко здание. На черна подставка пред паметната плоча имаше пъстра купчина цветя.