— Пристигнахме — каза шофьорът, загасвайки мотора. — Престой половин час. Ако бързате, ето този, синеокият, тръгва след малко.
Той се усмихна с белозъбата усмивка на здрав мъж, никога непушил, редовно миещ зъбите си и посещаващ зъболекаря си. Мой връстник, като че ли леко простоват, но симпатичен човек. На ръката му имаше венчална халка, на кръгъл циферблат на километража беше забодена малка цветна снимка на жена с дете в ръцете си.
— Благодаря — казах аз от сърце. — Аз… ще остана известно време тук.
Когато излязох от автобуса, веднага тръгнах към монумента… по-точно — към тухлените развалини. Те ми напомняха за нещо.
Нещо до болка познато.
19
Има различни видове страх. Не вярвайте на онези, които казват, че най-страшното е неведомата, непонятна, стаена неизвестност за това къде е опасността. Най-страшни са видимите и грубите неща — студената стомана на острието до гърлото, безкрайният мрак в дулото на пистолета, тежката миризма на нападащия звяр, нахлуващата в гърлото солена вода, реагиращият с хрущене на крачките ти дъсчен мост над пропастта.
И едва след това има място за думите „не те обичам“ и „трябва да се оперираш“, за нещо сумтящо и врещящо в мрака, за гробища в буреносна нощ, за първия скок с парашут, за заплахата „ще те намерим!“.
Истинският страх е релефен, ясен и те обзема изцяло. Ти го виждаш, чуваш го, подушваш го и го усещаш. Можеш да го опиташ на вкус.
Пистолетното дуло мирише на барут и има вкус на желязо. Чупещата се дъска вони на гнило. Обтегналата се от страх кожа на гърлото шумоли, когато острието я докосва. Страхът ти се нуждае от всичките ти сетива — до едно. Ако притежаваш шесто чувство — страхът ти ще използва и него.
Така че на мен ми провървя. Стоях до паметника и гледах руините — до болка познатите руини на кула. Точно такава като моята, криеща се сред дърветата на сто метра оттук. Дори къс от барелефа се беше запазил — заек в клетка и протегната към него детска ръка. Тухлените стени бяха овъглени и сякаш разтопени, без нито един остър ъгъл — като бучка захар, пусната преди миг в кипяща вода.
Това беше унищожена функция.
Бавно прекарах поглед през паметната плоча, през купчината цветя върху черния мрамор на подставката и през бронзовата табела с надпис:
„В памет на Московския метеорит, паднал на Земята на 17 май 1919 година. Вечна благодарност на московските учени-астрономи и лично на другаря Кулик, забелязал приближаването на небесното тяло и навреме предупредил гражданите за опасността! Вечна памет на другарите, загинали при катаклизма!“.
Малко по-надолу, кой знае защо не върху табелата, а върху камъка, имаше още един надпис: с отделни бронзови букви.
„ПРИ ПАДАНЕТО НА МОСКОВСКИЯ МЕТЕОРИТ ЗАГИНАХА ТРИСТА И ЧЕТИРИНАЙСЕТ МОСКОВЧАНИ.“
Разбира се, числото не беше малко. Но по всички закони би трябвало да е десетки, ако не и стотици пъти по-голямо. Дори и като се има предвид, че през деветнайсета година това място в Москва се е смятало доста условно… е, общо взето за далечни покрайнини на града. Браво на другаря Кулик и колегите му. Виж ти, през деветнайсета година да забележат приближаването на метеор, да изчислят точката на падане, да предупредят хората и да ги уговорят да се евакуират… Нима това събитие е било достатъчно, за да тръгне историята по друг път? За да се развие Съветска Русия в нещо съвсем цивилизовано, дружелюбно, човешко? Защо тогава нашият метеор е пропуснал целта?
— Да — казаха замислено зад гърба ми. — Минаха петдесет и две години… не е шега работа.
Кимнах, предпочитайки да не влизам в разговор. Но след секунда се усетих.
— Колко казахте? — попитах аз, обръщайки се.
Зад мен стоеше старец — същият онзи от автобуса, с бастуна и сламената шапка.
— Петдесет и две години — повтори той.
Така, ясно. Това не беше Аркан, уви… А неговият антипод. Свят, където времето изостава от нашето. Бях открил нов населен свят.
Ура? Ура! И в този момент ме връхлетя пристъп на подозрителност:
— Вие дойдохте тук преди мен? През гората, пеша?
— Минахме напряко — усмихна се старецът. — Докато вие заобикаляхте с автобуса, ние минахме напряко… през гората, по пътечките… Всеки месец идвам тук, знам всички пътища. Двайсет минути — и съм тук.