— Всеки месец? Някой ваш близък ли е загинал тук?
— Господ се смили. — Старецът се прекръсти. — Но си спомням прекрасно как се случи. Да… помня. Дали да не седнем?
Той протегна ръката с бастуна, сочейки масичките на кафенето. Странна работа, да посочи с пръст би било неучтиво. А с бастун изглеждаше почти като изискан жест. Може би е тръгнало още от маймуните? „Не сочи с пръст, ти си прародител на човека и си усвоил оръдията на труда. Вземи тояжка!“.
— Да… Но… — Поколебах се. В транспорта пътуването им беше условно безплатно.
— Нямате ли пари, младежо? — усмихна се старецът. — Позволете да ви почерпя халба бира.
Наистина ми се щеше да пийна след тази разходка.
— Не ми е много удобно — измънках.
— Да вървим, младежо, да вървим. — Старецът почука с бастуна по камъка. — Изобщо не съм стар извратеняк, стремящ се да се запознае с някое момче. И не съм алкохолик, дрънкащ празни приказки по време на разпивка. Хайде!
Смирих се. В настойчивостта на стареца имаше нещо едновременно комично и трогателно. Разбира се, не го бях взел за извратеняк или алкохолик. Но виж, за бъбривец, желаещ да разкаже за главното приключение в живота си…
Седнахме под един бежов чадър, чийто плат беше напечатан странно познато с очертанията си лого: „Квас-Спас“. Масичката беше стабилна, алуминиева, а столовете — леки, пластмасови, но с грижливо сложени възглавнички от ярка синтетична тъкан. Приближи се сервитьорът — беше съвсем млад. Чернокож.
— Здравейте, Кир Санич — каза той на стареца, усмихвайки се. Не по-малко широко и дружелюбно се усмихна и на мен. — Здравейте.
— Добър ден — казах. Младежът предизвикваше неволна симпатия, веднага ти се приискваше да поръчаш нещо.
— Здравей, Роман. — Старецът свали шапката си и грижливо я постави на свободния стол. Бастуна, кой знае защо, го облегна на масата, макар че би било по-естествено да го окачи на облегалката на стола. — За нас може би по халба бира. „Московско тъмно“. Не, може би на юношата — „Яузско златно“, топло му е. И към бирата — както обикновено. Майка ти изпече ли пирожките?
— Вече ги слага във фурната. — Негърът Роман разцъфна в усмивка.
— Поздрави майка си от мен, а за нас — пирожки — реши старецът. Когато сервитьорът се отдалечи, той се обърна към мен и изрече заговорнически: — Трудно е да се повярва в това, но най-вкусните пирожки със зеле в цяла Москва ги прави майка му. Която е видяла за пръв път зеле, когато е дошла в Съюза!
Значи все пак Съюз…
— Изумително — казах аз, като изобщо нямах предвид кулинарния талант на чернокожата имигрантка.
— Да се запознаем — предложи старецът. — Кирил Александрович.
— Кирил. Кирил Данилович.
— Адаш! Много ми е приятно.
Летният барплот с кранове за наливна бира и високи разноцветни стъклени конуси — нима сироп за газирани безалкохолни? — се намираше пред входа на ресторанта. Сервитьорът бързо се върна с две халби бира. С неуловимо движение сложи на масичката пред нас картонени подложки, върху които постави запотените халби с бира. На стареца — тъмна с гъста пяна. На мен златиста, светла, но без онази нездрава бледност, с която се отличават всякакви мексикански и южноамерикански сортове.
Бирата се оказа добра. Прохладна, лека, без кисел привкус.
След бирата ни донесоха няколко вида ядки, чиния с нарязан кашкавал и дребна пушена риба.
— Пирожките скоро ще са готови. — Роман допря пръст до бялата си барета, сякаш шеговито отдаваше чест, и се отдалечи.
— Та така — каза старецът, след като отпи от бирата си. — Случи се през май… слуховете тръгнаха из Москва още от първо число на месеца, но малцина им вярваха. Сами знаете какви времена бяха. Тревожни, гладни… На осми май хората все пак започнаха да се евакуират. Обясняваха, че ще падне огромен метеорит. Народът, естествено, не тръгваше. Не вярваха. Бояха се за домовете си, за покъщнината… — Той погледна замислено паметника. — Там е написано, че са загинали триста и четиринайсет души. Лъжат! Това са само онези, които подписаха декларации за отказване: предупредени сме и отказваме да се евакуираме. Тях ги броихме. Предполагам, че още толкова не са ги намерили и не са ги предупредили. Някои не са отворили вратите, други са се криели, не са очаквали нищо добро от властите. А и се стекли крадци и глупаци — човек винаги може да се промъкне през кордона. Ограбвали апартаменти, веселили се. Цяла нощ горели огньове, чували се пиянски вопли, женски писъци… Аз бях в кордона. Ох, как ругаеха червеноармейците… А на сутринта дойде ударът.