Светът около мен застина. Нещо подобно стана и с хотел „Бяла Роза“, но съвсем не в такава степен. Сервитьорът Роман ни гледаше и наливаше червен сироп в чаша с газирана вода, едно момиченце, очакващо лимонадата си, беше подскочило от нетърпение и от желание да погледне зад тезгяха и така си беше останало във въздуха, бавно спускайки се надолу. Движех се само аз.
И Кирил Александрович.
Опитах се да го халосам с бастуна — безмилостно, със същата невъзмутимост, с която удряше той. Не се получи — старецът отскочи и хвана бастуна за дръжката. С неочаквано любопитство забелязах, че нашите стремителни движения, които едва ли беше възможно да бъдат фиксирани отстрани, изобщо не се отразяваха на лицата ни. Оказа се, че мимическата мускулатура изобщо не е засегната от ускоряването, обхванало целите ни тела. И лицата ни, въпреки яростта от схватката, оставаха доброжелателни и спокойни. Сигурно така би трябвало да се сражават един с друг два робота…
Няколко мига се борихме, дърпайки бастуна над масата, но силите ни бяха равни. Неговата функция, макар и полуразрушена, беше твърде близо.
Аз разбрах това пръв. И пуснах бастуна миг преди и на Кир Санич да му хрумне същата мисъл.
Той запази равновесие — все пак реакциите му превъзхождаха многократно човешките. Но не успя да противодейства на инерцията и смешно заситни назад, държейки бастуна в протегнатите си напред ръце. Съвсем навреме краката му срещнаха един стол и Кирил Александрович падна по гръб.
Нямах намерение да продължавам боя. Обърнах се и хукнах към пътя. Трябваше да използвам, че времето все още течеше забавено. Чувствах, че няма да остана дълго време в това физическо състояние.
Спецчастите започнаха да реагират. Едно след друго политаха към земята сака и шлифери, подаваха се малки автомати с къси цеви. Всичко това ставаше страшно бързо по човешките мерки, макар и смешно бавно за мен.
Но много повече ме притесниха няколко души, които не посегнаха към оръжията си. Те вдигаха ръце и ги притискаха към шиите си, сякаш мръщейки се от кратка, очаквана болка. И аз тъкмо преминавах покрай тях, когато дланите им се разтваряха, пускайки малки пластмасови спринцовки. Почти веднага инжектираните спецназовци започваха да се движат по-бързо.
Това приличаше на нещо средно между кошмарен сън и филм за нашествие на зомбита — тромави, непохватни, но внезапно започващи да се активизират, усетили жив човек. Затрака първият автомат — бавно, с кратки паузи между изстрелите. Над лявото ми рамо премина откос.
Лошо. Много лошо. Не мога да избегна куршумите. Чудеса стават само в киното, човешкото тяло не е способно да се движи с такава скорост, че да си съперничи с куршумите.
Хвърлих се към кафенето — реших да се скрия зад сградата и да се добера до кулата по заобиколен път.
Но срещу мен изтича чернокожият сервитьор Роман. Именно изтича. В едната си ръка държеше поднос, върху който имаше две халби бира, а в другия — дълга кърпа с цветен кант по краищата й.
— Не си плати сметката! — извика злорадо той.
Движеше се с моята скорост! Той също беше функционал!
Функционал-сервитьор! Какво би трябвало да умее такъв?
Да усмирява бягащите гости например…
— Махай се! — Опитах се да го заобиколя, но Роман скочи срещу мен. Замахна с ръка и с жеста на фокусник прекара кърпата през дръжките на халбите. Хвана кърпата в средата и я завъртя — невиждано оръжие, състоящо се от кърпата и халбите в двата й края; в кантовете явно бяха вшити някакви пръчици, които се опираха в дръжките и не позволяваха халбите да изпаднат. Парцали от пяна и пръски обгръщаха Роман с мътна бирена дъга. Въртейки импровизираното оръжие, той се приближаваше към мен.
Мамка му… отзад в мен се целеха двайсет автоматни дула, а отпред имаше преселник от Етиопия, готов да се бие за новата си родина с оръдията на своя труд!
Решението беше толкова неочаквано и нестандартно, че и аз самият не осъзнах веднага какво съм извикал:
— На кого вдигаш ръка? На белия господар?
Ефектът беше разтърсващ! Чернокожият младеж Роман, който, изглежда, никога по-рано не се беше сблъсквал с расизъм, се вцепени. Пръстите му се разтвориха и халбите, въртящи се на кърпата, полетяха нагоре като хеликоптерна перка. Реакцията на спецназовците, които в момента разчитаха само на инстинктите си и на стимулаторите, беше еднозначна — те се заеха да стрелят в появилия се в небето въртящ се кръг. Върху нас започна бавно да се ръси стъклен прах, смесен с пръски бира и разкъсани парцали. Роман продължаваше да стои като стълб, зашеметен от думите ми; притичах покрай него и скочих зад ъгъла. Навреме — автоматите загракаха отново, стъклата на кафенето зазвънтяха, куршумите заваляха върху мазилката. Идиоти — та там е пълно с хора!