Хукнах към пътя. И се натъкнах на идващите насреща ми деца начело с Мариана.
Ако току-що не бях наругал Роман, нямаше да свърна. Щях да продължа да тичам, прикривайки се зад зданието и чернокожите дечица. Ако започнеха да стрелят подире ми, вината нямаше да е моя.
И ако тези деца бяха бели, или поне смесица от черни, жълти и бели, също не бих свърнал.
Но след извиканото по адрес на Роман оскърбление вече не можех да се прикривам зад тълпа негри. Това един вид щеше да превърне съдържанието на ругатнята в житейска позиция.
Отново завих наляво. Подлагайки се под изстрелите на автоматчиците, обричайки се на излишна обиколка из гората, но оставяйки бившите жители на Бряг на слоновата кост извън всякаква опасност.
Затова пък сега аз бях в опасност.
Уцелиха ме, когато вече се гмурвах под спасителното прикритие на дърветата. Куршумите плющяха по клоните, сипеха се листа и трески, нарастваше някакъв подозрителен и неприятен рев и в този миг нещо ме бутна по рамото, явно приятелско потупване: „Давай, давай, бягай по-бързо“.
И аз бягах. Рамото ми започна да пулсира, но бягах, все още бях ускорен, разстоянието до мемориала постоянно се увеличаваше и куршумите на автоматчиците вече не ме достигаха.
Затова пък в небето над гората се появиха два хеликоптера. Нямах време да ги разглеждам, забелязах само сиво-зелената нецивилна разцветка и двете огнени цветя, висящи като украшения под всеки от вертолетите.
Само не и ракети!
Това бяха скорострелни картечници. Не като късоцевните играчки, с които стреляха по мен спецназовците, а истински военни джаджи. Някъде пред мен рухна едно дърво, чийто ствол бяха пречупили с куршуми. Зад гърба ми някой започна да крещи — или от страх, или беше ранен от заблуден куршум.
Опитах се да тичам по-бързо, но това вече не беше по силите ми. Навярно ако организмът ми се беше опитал да изпълни нареждането, мускулите ми щяха да се откъснат от костите.
Втори куршум ми счупи крака, когато кулата беше на десет метра. Пищялът ми изхрущя и сякаш се взриви във фонтан кръв. Изкрещях от болка, паднах, затъркалях се надолу по склона. Кулата е съвсем близо. Кулата ще ме спаси. Тя може да се унищожи само с термоядрен взрив.
Покрай мен минаха още два откоса. Вертолетите увиснаха, изстрелвайки към мен безкрайно дълги откоси. Към тях бързаше трети — така бързаше, че започна да стреля от разстояние два километра, и то изумително точно — няколко куршума се удариха в тухлите над главата ми. Чух мекото шляпане, с което плоските оловни парченца отскочиха от тухлената стена.
Вече отварях вратата, застанал на колене и влачейки счупения си крак, когато в мен влезе трети куршум. Някъде в кръста, точно насред гърба, разкъсвайки червата и пикочния ми мехур и превръщайки цялото съдържание на малкия ми таз в каша от кръв и фекалии. Болката изпляска по гръбначния ми стълб с огнената си ръка и изчезна, сякаш някъде вътре в мен бяха изгорели някакви предпазители, неиздържали на натоварването. И веднага изчезна ускорението — отмерения такт на картечните откоси се сля в тракането на обезумяла шевна машина. Краката ми изтръпнаха. Не чувствах нищо — само ръцете ми все още едва-едва се помръдваха.
С тяхна помощ пропълзях в кулата, оставяйки след себе си кървава следа и късчета от собствената си плът. С последно усилие блъснах вратата и тя меко се затвори. Трябваше ли да слагам резето? Или то е само за украса, а кулата охранява прохода сама?
Не знам. И не искам да знам. Все ми е едно дали е отворено.
Защото умирам.
20
Всеки нормален човек знае, че е лошо да се боледува. Дори баналният грип означава замъгляваща съзнанието температура, главоболие, парене в очите, изтръпнали мускули, противна кашлица.
Впрочем на нещата може да се погледне и от друга страна.
Да вземем за пример именно грипа.
Студен, противен ден между есента и зимата. По пътищата — каша от кал, сняг и вода. В небето — сивота. На работата — напрежение (като вариант: в училището — контролно; в университета — изпит по съпромат). Събуждате се и с отвращение осъзнавате, че ви предстои дълъг, тежък, гаден ден. Ставате, но усещате, че ви тресе, носът ви е запушен, а главата ви тежи. След кратък разговор с жена ви или с майка ви решавате да измерите температурата си.