Трийсет и седем и пет. Охо! Твърде много, за да е грешка. Но след усилен размисъл решавате да измерите температурата отново. Трийсет и седем и седем!
Всичко е ясно, имате грип. Разбира се, лекарите ще го нарекат остра респираторна вирусна инфекция, защото грипната епидемия все още не е обявена, а тя не е обявена, понеже е финансово неизгодно за държавата. Няма значение, лечението е едно и също. Вие с известно усилие се обаждате в поликлиниката, после — в работата (ако ви е още рано да ходите на работа, майка ви се обажда в училището) и съобщавате, неволно приглушавайки глас и правейки го максимално скръбен, че ви е повалил грип. После пристига изтормозена лекарка, която, без да си събуе ботушите, идва при разхвърляните ви завивки, изслушва ви невнимателно, поглежда термометъра и задава риторични въпроси. След час вие, обгърнат с топъл халат и със съчувствието на роднините, седите в креслото пред телевизора и гледате някой стар екшън или анимационен филм. Редовно ви носят горещ чай с мед, лимон и сладко. Питат какво ястие ще благоволи да погълне страдащият ви организъм. Нежно докосват челото ви със студени длани. Тичат до аптеката да носят аспирин (разтворим или на таблетки?), витамини в шарени жизнерадостни опаковки, а още и скучно, мудно криминале от Рекс Стаут. Вие доглеждате анимационните филми, вземате лекарствата, усмихвате се на жена си (или на майка си) с усмивката на умиращ на амбразурата на вражески бункер боец и си отивате в леглото — да четете за ленивия дебел детектив и неговия дисциплиниран и войнствен помощник. А зад прозореца — гадост, сивота, Бог репетира за следващия потоп, мокрите хора лаят едни на други и се занимават с всякакви глупости.
Какво хубаво нещо е грипът, ако го преживееш по правилния начин!
Разбира се, ако вече не сте под опеката на майка си и не сте се подсигурили със съпруга или приятелка, нещата не са толкова безоблачни. Но в този случай сами сте си виновни и няма какво да ругаете клетите вируси!
Съвсем друго нещо е, когато умирате.
Страшна е не болката. Рано или късно тя си отива — или я убиват лекарствата, или за нея не остава повече място. Страшното е да останеш насаме с вечността, с пропадането в тъмната пустота. Светът ту се свива в една точка, чието име си ти, ту се раздува до безкрайно пространство — не безмилостно и не зло, но абсолютно равнодушно. Ти си никой и мястото ти е никъде. Може и да вярваш в Бог, може и да не се боиш от смъртта, да й се надсмиваш и да се превземаш. Но когато диханието на вечното нищо докосне устните ти, замлъкваш. Смъртта също не е жестока и не е страшна. Тя само отваря врата, зад която няма нищо.
И ти правиш тази крачка.
В самота. Винаги в самота.
Аз ту плувах в черния океан, ту изплувах на бреговете на реалността. В реалността беше по-лошо. Болката беше някъде наблизо, тя не се усещаше, както не се усеща скоростта на реактивен самолет при поглед от далечната земя, но подобно на далечната земя привличаше към себе си. Подът танцуваше и се въртеше под мен, витата стълба се въртеше като свредел във вътрешността на кулата.
Не могат да ме убият. По никакъв начин. Феликс казваше, че съм неуязвим във функцията си. А аз съм вече вкъщи, вече съм в кулата, аз съм митничар…
Защо точно митничар?
Глупава мисъл преди смъртта. Но тя стана онова късче живот, за което се вкопчих конвулсивно. Защо точно митничар? Кой ми избра тази съдба — и защо?
Не искам да умирам, без да знам отговора. Не се каня да отмъщавам на никого. Не мога да оправя всичко и да победя всички. Но поне искам да знам каква е съдбата ми. Трябва да оцелея.
„Няма да се получи — шепнеше мракът. — Не страдай. Затвори очи. Кажи си: умирам! Кажи го и затвори очи. Всичко това не е важно. Всичко това остава в предишния ти живот. Всичко това остава в живота. Заспи!“.
— Мамка му… — изсъсках аз, гледайки въртящия се винт, размиващата се стълба. — Майната му.
Сърцето тупти. Белият дроб диша. Мозъкът не е умрял.
Аз съм в своята функция. Изпълнявам я. Не могат да ме убият толкова лесно. Не знам как работи всичко това, но ако раните зарастват безследно, то и тази ще зарасне.
Кръвотечението трябва да се прекрати. Първо — да престана да губя кръв. Всичко, което вече се е изляло в коремната област… всичко трябва да се изчисти. Кръвта и лимфната течност трябва да се всмучат през лигавицата, да се пречистят и да се вкарат в големия кръг на кръвообращение. Късчетата тъкан, съдържанието на червата… всичко това трябва да се отдели. Гръбнакът трябва да се възстанови. Гръбначният мозък — да зарасне. Червата — да възстановят целостта си. Пикочният мехур — да израсне отново. Бъбреците — да регенерират.