Съблякох се направо така, като си лежах на пода. Изритах по-надалеч от себе си мръсните дрехи. Бавно изпълзях на четири крака нагоре по стълбите. Залитах дори при такъв начин на придвижване, но вече бях в състояние да се движа.
На втория етаж също направих почивка и изядох всичко, каквото намерих на масата — разтопени парченца шоколад, изсъхнал салам и кашкавал. След това вече имах сили и за отскок до третия етаж, в кухнята.
Захар, шоколад, салам. Кондензирано мляко! Пробих кутията с подарената ми от Василиса кама. Трябва да й благодаря…
После легнах право на пода до масата и поспах още няколко часа. В организма ми нещо продължаваше да зараства и да се възстановява, но то вече можеше да се осъществи и без мое участие.
Наистина е трудно да убиеш функционал.
Реших, че от сега нататък ще държа на първия етаж, до всяка врата, голяма бутилка с минерална вода.
През прозореца Аркан изглеждаше по същия начин както преди. Като се изключат плешивините в листака на дърветата, изсечени с картечните откоси, и свежите бели рани върху стеблата. Намръщих се, потрих корема си. Там също се виждаше бял белег — петно от кожа без тен, с размерите на отворена длан. Там беше дупката…
Както и да се вглеждах, не можах да забележа нищо подозрително. Дори птичките отново пееха.
Вдигнах ръце, сложих ги върху прозореца, после ги дръпнах рязко, сякаш отварях двете крила.
На някой от стаилите се в гората снайперисти не му издържаха нервите. Разнесе се тихо млясване, сякаш плах юноша за първи път в живота си целува девойка. По стъклото бавно се плъзна оловно топче, от което стърчеше метална ос. Погледнах куршума с някакво отчуждено любопитство, после показах на невидимия стрелец среден пръст. Интересно, този жест използва ли се тук?
В стъклото шляпна още един куршум. Използва се.
Свих рамене и затворих капаците. Какво пък, пътят ми към Аркан е затворен. Освен ако не тръгна да си пробивам път с бой? Под покрова на нощта, с прибор за нощно виждане, окичен с оръжия… Глупости. Ако бях на мястото на жителите на Земя-1, най-напред щях да поставя пред вратата на кулата мина, по възможност — с дистанционно управление, и бих сложил няколко души да дежурят при детонатора. Впрочем няколко едрокалибрени картечници, насочени към вратата, също щяха да свършат работа.
Най-странното беше, че сега вече мислех напълно спокойно за тези мини и картечници. Не ми хрумваха и никакви мисли за отмъщение. Нещо в мен се беше променило. Вече не възнамерявах да геройствам и да се боря. Единственото, което ми се искаше, беше да стоя по-надалече от Аркан.
Куршумът предизвиква удивителни спомени в главата, дори и да те е уцелил в задника.
Отидох в банята и напълних кофа с вода. Изпраните дрехи вече изсъхваха. За щастие не се наложи да оправям тръбата — спасителният теч се затвори от само себе си. Въоръжен с парцала — съвсем доскоро част от новата ми риза, аз се заех да мия пода на първия етаж. След съвсем кратък размисъл реших да изливам мръсната вода в Нирвана — твърде чистичък свят беше.
Най-малко от всичко на света обичам два вида домашна работа — миенето на пода и гладенето на дрехите. Но ако въпросът с гладенето можеше да се реши окончателно чрез минаване на дънки и пуловер, то от миенето на пода може да те избави само домашна прислужница. Или съпруга.
Тъкмо бях измил пода за първи път и стоях с парцала в ръце, чудейки се дали да не го мина още веднъж, когато на вратата се почука. Откъм Земя-17. Резерватът.
От една страна, знаех, че там са само Котя и Илан. Но от друга… А ако функционалите от Земя-1 бяха пратили група убийци в Резервата през друга митница?
Приближих се към вратата и се заслушах. Тихо. Жалко, че няма шпионка… може би да се кача на втория етаж?
— Кой е? — попитах.
— Врагове! — отговори раздразнено Котя. — Кириле, какво ти става?
След като се замислих за секунда, попитах:
— За какво беше твоят разказ? Този, в който беше написал бележката за подсещане?
Котя мълча известно време. После каза скръбно:
— Ама… ти какво… не съм сам.
— За какво беше разказът?
— За обучение по спорт! — изграчи Котя. — За упражнения по гъвкавост!
Отворих вратата.
Зад гърба на Котя стоеше Илан. И двамата изглеждаха така, както би трябвало да изглеждат двама граждани след прекарването на едно денонощие сред дивата природа: омачкани, немити и уморени.