— Защо реши, че ще те подкрепят — теб, новака? Феликс е авторитетен, уважаван човек…
— Да, храни всички вкусно.
— И това също. Но ако започнеш да вълнуваш народа, със сигурност няма да ти повярват. А Феликс ще се обиди.
— Тогава ще отида при него.
— Ама че си глупак! А ако самият той е от Земя-1? Ако контролира всичко в Кимгим?
Гледащият ни тревожно Котя се изправи:
— Спрете! Спрете, спрете! Само не се карайте! Имаме една и съща цел, помните ли? Да прекратим намесата в нашия живот…
— Не се караме. — Илан веднага смекчи тона. За свое най-дълбоко смайване осъзнах, че обаянието на Котя действа върху нея също толкова добре, колкото и върху дошла от провинцията седемнайсетгодишна студентка. — Но разбери, Котя…
— Нищо не мога да разбера! Ако се скараме, нищо добро няма да излезе! — Котя гордо вдигна глава, очилата му проблеснаха. Гласът му придоби направо менторска интонация: — Преди всичко трябва да помислим. Да претеглим всички „за“ и „против“ на всяко решение. Да поговорим с функционалите неофициално! И едва след това да се разговаря с Феликс и да се устройват партизански игрички.
— Съгласен — казах аз с облекчение. По-малко от всичко ми се искаше някой да обоснове необходимостта от незабавни военни действия. Изобщо не ми хареса усещането от умирането.
Илан кимна неохотно.
— Кириле, най-добре да си починеш — продължи Котя. — Да дойдеш на себе си. Поработи като митничар, в края на краищата! Постоянно блъскат по вратата ти, а ти обикаляш из чужди светове!
— Трябва да изуча обкръжението си — парирах аз. — Така че това е професионална необходимост.
— Въпреки това трябва да си вземеш някаква почивка — каза Котя. — Да дойдеш на себе си. Ние с Илан смятаме да отидем в жилището ми и да отдъхнем за няколко дни. Обещаваш ли, че няма да предприемаш нищо?
Погледнах ги и удържах ехидната си реплика.
— Обещавам.
Привечер дойдоха посетители.
Трима мъже от Москва един след друг отидоха в Кимгим. Двамата не ги познавах, третият беше популярен телевизионен журналист. Още една девойка от Москва отиде в Резервата. Съблече се гола, изкъпа се в морето, обърна една бутилка марково шампанско и си тръгна.
От Кимгим също заваляха посетители. Възрастна семейна двойка премина в Москва, учтиво интересувайки се кое кино в близката околност ще препоръчам. Препоръчах им „Космос“ във ВДНХ. Срамежлив юноша с интелигентен вид (впрочем във връзка с Кимгим ми се искаше да кажа „аристократичен“) тръгна към Шереметиево-2. Помислих си, че изразът „срещнах човек не от този свят“ е много по-точен, отколкото предполагат произнасящите го хора.
Естествено, от Нирвана и Аркан не идваше никой. Впрочем известно време чаках Василиса. У мен даже възникна ясното усещане, че тя се чуди да дойде ли или не. А после предчувствието за посещението й изчезна.
Размислила е.
В Москва заваля дъжд. В Кимгим започна виелица. Представих си моя апартамент — празен и тъжен. Московските улици, по които бързат за вкъщи окъснелите граждани. Уютните дворчета на Кимгим и плискането на студените вълни, в които са се притаили огромни октоподи.
Дали да не взема да отида при Феликс? Без да му говоря за нищо, просто да хапна и да пийна… Не, не бива. Няма да се сдържа. Ще започна разговор.
Впрочем имам още един вариант да отида на хубаво място, с интересна компания… С леко злорадство извадих визитната картичка на политика Дима и набрах номера.
— Да! — Колкото и да беше странно, той сам вдигна слушалката и аз осъзнах, че съм удостоен с честта да узная номера на личния му телефон.
— Обажда се Кирил — казах. — От митницата.
Пауза. И предпазлив въпрос:
— Стоката… пристигна ли вече?
— Да, всичко мина през митническо оформяне — казах с удоволствие, включвайки се в играта „господин майор, слушате ли“. — Но възникнаха определени затруднения. Добре би било да се срещнем. Ако може — в някой ресторант.
— Ще изпратя кола за вас — каза Дима. — Ще ви звънна пак, когато дойде време да излизате.
Качих се горе и изпих чаша коняк. Погледнах кулата в Останкино, осветена от прожектори в Аркан — съвсем както при нас. Постоях до прозореца към Резервата, подишах свеж морски въздух. Трябва да отварям за през нощта точно този прозорец.
Политикът се обади дори по-бързо, отколкото очаквах.
— Колата е пред вратата — каза той. — Шофьорът ще ви покаже визитката ми.