— Не.
— А тя най-вероятно е от Земя-1. Ако отидете да я задържите, какво ще стане? Ако тя омагьоса най-суровите спецназовци и им нареди да ви атакуват? Ако дори атомният взрив не я лови? Обикновените функционали са приковани към някакво здание, към своята функция, а за нея не съм сигурен. Вие не знаете какви са силите на този враг и не можете да ги узнаете. Вие дори не знаете докъде се простира властта им. Представете си, че отидете при президента с доклад и се окаже, че той самият е от Земя-1? — Забавих се малко и добавих: — А и откъде да знам какъв сте вие самият? Политикът Дима? А може би вие също сте функционал от Аркан? И проверявате благонадеждността ми, уговаряте ме да наруша митническите правила?
Дима допи водата и въздъхна:
— Ето сега, Кириле, разбираш какво представлява политиката… Трябва да тръгвам. Не се безпокой за сметката, всичко е платено.
Когато беше вече при вратата, той се обърна и каза:
— Не съм от Аркан. Наш съм, земен. Но не ми се доверявай, защото не бива да се доверяваш на никого.
— Както казваше старият Мюлер в „Седемнайсет мига от пролетта“ — не се удържах аз, — „не бива да вярваш на никого, но на мен — може“.
— На Мюлер, ако искаш, можеш да му вярваш — кимна Дима. — На мъртвите може да се вярва.
Погледнах затворената врата, сякаш на нея трябваше да се появят някакви мъдри думи. Пийнах си още от виното.
Беше ми жал за политика. Естествено, той не е от никакъв Аркан. Млад, амбициозен, опитващ се да намери вълшебна пръчка и подпирайки се на нея, да докрета до самия връх на властта. Национална идея… ха. Каква национална идея за бели мишки в клетка? Кого ще пуснат на опити, кого ще дадат за храна на питона и кого ще оставят за размножаване…
Няма вълшебни пръчици. Свършиха.
Като дете много обичах да чета. Сега — някак по-малко… е, криминалета, понякога фантастика, нещо модно… А като дете обичах. Родителите ме бяха приучили. Приказки, фантастика… Така че и аз вярвам във вълшебните пръчици. И с удоволствие бих връчил такава на Дима — нека опита. Няма да стане по-лошо.
Или трябва да съм оптимист? В смисъл че може и по-лошо?
Допих виното и оставих чашата встрани. Да, странна напитка. Екзотична.
Изведнъж се сетих, че тази сутрин родителите ми трябва да са се върнали от Турция.
Живеех отделно от родителите си от три години и половина. Общо взето, заслугата за това беше единствено тяхна. Аз сам сигурно щях да пестя за апартамент още десет години. Те ми подариха апартамент и направо ме изпъдиха от къщи. В началото даже бях леко обиден, при всичките безспорни предимства на самостоятелното жилище. После погледах приятелите ми, живеещи с родителите си, и разбрах колко прави са били баща ми и майки ми. Все пак животът с родителите след завършването на училище уврежда човека. При това може да заработваш добри пари, може да издържаш родителите си, но ако си останал да живееш в дома им, спираш да растеш. Приемаш маниера на поведение и начина на живот на родителите си. Ставаш консервативен, превръщаш се в по-младо копие на баща си. А това е добре само в селските семейства и то — само за най-големия син. Ненапразно във всички приказки най-големите успехи ги постига най-малкият син, тръгнал да търси щастие накъдето му видят очите. Хиляди такива най-малки синове изчезват по пътя, но някои все пак улавят своята синя птица. А сините птици не долитат до селските ниви, при трудолюбивите и солидни най-големи синове…
Стоях при входа на блока на родителите си, където беше преминало детството ми, и гледах в прозорците. Стъмваше се. В кухнята вече светеше.
Нямаше да ме познаят при срещата ни, както не ме бяха познали по телефона. Разбирах това.
Но все пак бях длъжен да се кача по стълбите и да позвъня на вратата. Защо?
Нещо се променяше. Нещо трябваше да се случи. Чувствах това. И имах неприятното усещане, че няма да мога да видя скоро родителите си отново. А може би и никога.
Кодът на вратата си беше същият. Влязох във входа и повиках асансьора. Напълно спокойно погледнах към слизащата по стълбите Галка от втория етаж. Някога, в осми клас, се бяхме целунали с нея — точно тук, при асансьора… Галка плъзна по мен предпазлив поглед и излезе.
Всичко е наред, Галя, аз не съм маниак и не съм крадец…
Асансьорът дойде. Качих се. Постоях за секунда пред вратата и натиснах звънеца. Почти веднага се чуха стъпки и за секунда ми се стори, че родителите ми ме помнят. Че се вълнуват. Чакат. И непременно ще ме познаят.
Баща ми отвори вратата. Отвори я веднага, дори без да поглежда в шпионка — той има този глупав навик, за който му се караме и аз, и майка ми.
— Да, младежо? — попита добродушно татко.
Гледах го и си мислех, че е поостарял. Въпреки свежия тен и общо взето отпочиналия вид. Доста беше остарял за последните една-две години, макар че се поддържаше, занимаваше се със спорт, не злоупотребяваше с алкохол и пушеше веднъж месечно „за компания“. Сякаш свалиха някаква пелена от очите ми и видях, че родителите ми са остарели. Вече са доста над петдесет…
— Здравейте — казах. — Търся… Кирил.
— Кой Кирил?
— Тук ли живее Кирил Максимов?
— Хм… — Баща ми кимна. — Максимов — това съм аз. Но се казвам Данила.
— Вие? — Без да откъсвам поглед от него, се почесах по брадичката с жеста на смутен и търсещ точните думи човек. — Не, Кирил ми е връстник… бяхме заедно в казармата, но съм изгубил адреса. Живее някъде във вашия район. В бюро „Справки“ ми дадоха… Нямате ли син Кирил?
Нещо едва доловимо, като станала привична, но неизживяна тъга, се промъкна на лицето на баща ми.
— Не, младежо.
— Може би племенник? — продължавах да играя аз. — Не? Извинявайте, явно е недоразумение…
В коридора се показа майка ми. Виж ти… а тя изглеждаше по-млада, отколкото я помнех. Ето това е. Все пак раждането и грижите за детето не са в плюс за женската красота…
— Данила? — каза тя въпросително.
— Грешка — каза баща ми, без да се обръща. — Младежът търси Кирил Максимов, дали са му адреса в бюро справки…
— Извинявайте, че ви обезпокоих — промърморих аз.
Баща ми продължаваше да ме гледа… с някакво съмнение. Замислено. Приличах на него — вероятно виждаше в мен свои черти и това го смущаваше.
А и майка ми ме гледаше със същото съмнение. Естествено, за нея това сходство беше още по-видимо…
— Извинявайте. — Тръгнах към асансьора. Вече го бяха повикали от друг етаж, наложи се да чакам. Баща ми ме гледа още секунда, после затвори вратата.
Заслушах се. Или ми помогнаха способностите на функционал, или майка ми заговори много силно, но до слуха ми достигна:
— Момчето прилича на теб.
— Какво искаш да кажеш? — отговори баща ми с леко раздразнение.
— А, нищо.
— И все пак?
Ето на! Сега майка ми ще заподозре, че баща ми има извънбрачно дете. Глупаво се получи.
Как ли изглеждаше изчезването ми за тях? Моите вещи и документи се бяха разпаднали, лицето на снимките ми се беше разтопило, в старите сметки за апартамента числото „три“ се беше сменило на „две“… А какво беше станало с паметта им? Майка ми е забравила дори това, че е била бременна? Или си мисли, че детето е умряло при раждането? Какво е заменило в паметта им годините, прекарани с мен? Весели екскурзии и срещи с приятели? Или празни, тъжни, студени вечери, които са прекарали заедно само двамата…
Допрях чело до мръсното огледало, закачено в асансьора.
Не само мен бяха ограбили. И на моите родители им бяха отнели мен. В замяна им бяха дали ненужно „свободно време“ и празнина в душите.
Така се случва навярно, когато функционалите открадват цели страни и светове. Ето — имало е една страна. В някакво отношение глупава, доставяща грижи и проблеми, заслужаваща да я наругаеш. Но после хоп — и я няма. И са ти обяснили, че никога не е имало такава, че всичко това е мираж, заблуда, призрак. Че трябва да си благодарен, че са те освободили от проблемите. За свободата да можеш да не правиш нищо и да не си отговорен за нищо. А празнотата в душата — това е нещо нормално, придава ти лекота.
— Ох, колко ви мразя всичките — прошепнах аз. И не осъзнах веднага, че повторих думите на Илан.
Може би да отида при тях? Те са при Котя. Заедно ще ни стане по-леко… Впрочем не мисля, че ще се зарадват на посещението ми. В тази работа е необходим трети само в мръснишките разкази, с които Котя си изкарваше прехраната.
Всъщност ще намеря при кого да отида.