— Сега ще извикам милиция! — изкрещя бабичката, хуквайки към апартамента си. И се зае да беснее зад вратата.
— Нямаш сметка да попадаш в милицията в момента — каза Пьотър, влизайки в апартамента си. — Искаш ли да пийнеш?
Безмълвно тръгнах надолу по стълбите. Не можех да чакам асансьора — в кръвта ми бушуваше твърде много адреналин.
Сега накъде? Строителната кантора… и киноложката. Да започнем с киноложката.
Извадих телефона и позвъних на жената от развъдника, на която не се бях обаждал вече повече от две години. Не вдигна веднага; съдейки по гласа й, я бях откъснал от работа. Впрочем в развъдниците за породисти кучета постоянно се обаждат клиенти.
— Полина Евгениевна? — умишлено бодро попитах аз. — Обажда се Кирил Максимов, помните ли ме? Купих Кашу от вас.
— Кашу… Кашу… — промърмори Полина Евгениевна. Както и всички нейни колеги, тя помнеше по-скоро кучетата, отколкото собствениците им. — Помня, страхотно кученце… Искате да го чифтосате? Или се е разболяло?
— О, не, всичко е наред — излъгах аз. — Искам да се консултирам по един въпрос, ако може. Един мой добър приятел има проблеми с кучето си.
— Само че накратко — веднага наблегна Полина Евгениевна. Естествено, консултирането на приятели на бивши клиенти не влизаше в задълженията й.
— Той има също скай териер, хубаво, младо куче — казах. — И то изведнъж спря да признава стопанина си. Сега възприема някаква случайна девойка като стопанка, а приятеля ми го лае, ръмжи му, готово е едва ли не да го ухапе. Защо може да е станало така?
— Изобщо ли не го признава? — заинтересува се кучкарката.
— Изобщо! Гледа го като чужд! А тази девойка много я слуша!
— Да не сте наказвали кучето? — попита Полина Евгениевна, давайки ми да разбера, че жалката ми хитрост за „приятеля“ не е сработила.
— О, не, как може! — промърморих.
— Не сте ли го кастрирали? Може би девойката сега има… критични дни… — засмя се Полина Евгениевна. — А кучето е младо, активно, така че се умилква около нея. Но това, че е престанало да ви възприема като стопанин…
— Приятеля ми!
— Добре, добре. Приятеля ви. Предайте на приятеля ви, че скай териерът е много емоционална и интелигентна порода и при грубо отношение може да се обиди. Дори на стопанина си. Трябва да е по-нежен с кучето. Може би дори да му се извини. Та те всичко разбират, съвсем като хората! Няма да ми повярвате, имах един случай…
— Тоест такова нещо е възможно? — прекъснах аз Полина Евгениевна.
— Честно казано, аз не съм се сблъсквала — каза сухо кучкарката. — Но всичко все някога се случва за първи път. Доброта и грижи, запомнете! С доброта и грижи можете да накарате кучето да направи всичко, а не със сила и заповеднически глас! Кучетата са като хората, само че по-добри. За разлика от нас те не предават хората!
— Много благодаря… — измънках аз. — Така и ще кажа на приятеля си…
— Кажете му! И поздравете съпругата си… Наташа се казваше, нали?
Изстинах. Стори ми се, че чувам в слушалката шумолене на хартия.
— Грешите, не съм женен.
— Как да не сте женен? При мен всичко е записано — Кашу фон Арчибалд, самец, собственичка — Наталия Иванова…
— Да, права сте — казах. — Извинете за безпокойството. До чуване.
Не бяха пропуснали нищо! Бяха сменили документите дори в апартамента на кучкарката!
И за какво? Заради една гарсониера в панелка?
Безумие, нелепост, безсмислие!
Приседнах на пейката. Извадих още една цигара. Повъртях в ръката си мобилния. Чужд телефон, чужд апартамент, чуждо куче. А ако това е само началото?
От какво още могат да ме лишат?
Роднините. Приятелите. Работата.
Набрах отдел „Продажби на дребно“ в моята фирма. Заето. Е, нормално. Обаждат се всякакви дечурлига, търсят яки видеокарти на ниски цени… Набрах шефа.
— Да?
— Добър ден, Валентин Романович!
— Добър.
— Безпокои ви Кирил Максимов. Мениджър продажби на дребно.
— От коя фирма?
Телефонът едва не се изплъзна от ръцете ми.
— От вашата! „Бит и байт“!
Пауза. Шепот — сякаш са покрили микрофона с ръка. Шефът в техническо отношение е пълен леймър, по никакъв начин не може да се научи да използва бутона за изключване на микрофона. Стори ми се, че чух: „Работи ли при нас Кирил Максимов? В «Продажби на дребно»?“. После шефът попита със същия учтив тон: