Баща ми отвори вратата. Отвори я веднага, дори без да поглежда в шпионка — той има този глупав навик, за който му се караме и аз, и майка ми.
— Да, младежо? — попита добродушно татко.
Гледах го и си мислех, че е поостарял. Въпреки свежия тен и общо взето отпочиналия вид. Доста беше остарял за последните една-две години, макар че се поддържаше, занимаваше се със спорт, не злоупотребяваше с алкохол и пушеше веднъж месечно „за компания“. Сякаш свалиха някаква пелена от очите ми и видях, че родителите ми са остарели. Вече са доста над петдесет…
— Здравейте — казах. — Търся… Кирил.
— Кой Кирил?
— Тук ли живее Кирил Максимов?
— Хм… — Баща ми кимна. — Максимов — това съм аз. Но се казвам Данила.
— Вие? — Без да откъсвам поглед от него, се почесах по брадичката с жеста на смутен и търсещ точните думи човек. — Не, Кирил ми е връстник… бяхме заедно в казармата, но съм изгубил адреса. Живее някъде във вашия район. В бюро „Справки“ ми дадоха… Нямате ли син Кирил?
Нещо едва доловимо, като станала привична, но неизживяна тъга, се промъкна на лицето на баща ми.
— Не, младежо.
— Може би племенник? — продължавах да играя аз. — Не? Извинявайте, явно е недоразумение…
В коридора се показа майка ми. Виж ти… а тя изглеждаше по-млада, отколкото я помнех. Ето това е. Все пак раждането и грижите за детето не са в плюс за женската красота…
— Данила? — каза тя въпросително.
— Грешка — каза баща ми, без да се обръща. — Младежът търси Кирил Максимов, дали са му адреса в бюро справки…
— Извинявайте, че ви обезпокоих — промърморих аз.
Баща ми продължаваше да ме гледа… с някакво съмнение. Замислено. Приличах на него — вероятно виждаше в мен свои черти и това го смущаваше.
А и майка ми ме гледаше със същото съмнение. Естествено, за нея това сходство беше още по-видимо…
— Извинявайте. — Тръгнах към асансьора. Вече го бяха повикали от друг етаж, наложи се да чакам. Баща ми ме гледа още секунда, после затвори вратата.
Заслушах се. Или ми помогнаха способностите на функционал, или майка ми заговори много силно, но до слуха ми достигна:
— Момчето прилича на теб.
— Какво искаш да кажеш? — отговори баща ми с леко раздразнение.
— А, нищо.
— И все пак?
Ето на! Сега майка ми ще заподозре, че баща ми има извънбрачно дете. Глупаво се получи.
Как ли изглеждаше изчезването ми за тях? Моите вещи и документи се бяха разпаднали, лицето на снимките ми се беше разтопило, в старите сметки за апартамента числото „три“ се беше сменило на „две“… А какво беше станало с паметта им? Майка ми е забравила дори това, че е била бременна? Или си мисли, че детето е умряло при раждането? Какво е заменило в паметта им годините, прекарани с мен? Весели екскурзии и срещи с приятели? Или празни, тъжни, студени вечери, които са прекарали заедно само двамата…
Допрях чело до мръсното огледало, закачено в асансьора.
Не само мен бяха ограбили. И на моите родители им бяха отнели мен. В замяна им бяха дали ненужно „свободно време“ и празнина в душите.
Така се случва навярно, когато функционалите открадват цели страни и светове. Ето — имало е една страна. В някакво отношение глупава, доставяща грижи и проблеми, заслужаваща да я наругаеш. Но после хоп — и я няма. И са ти обяснили, че никога не е имало такава, че всичко това е мираж, заблуда, призрак. Че трябва да си благодарен, че са те освободили от проблемите. За свободата да можеш да не правиш нищо и да не си отговорен за нищо. А празнотата в душата — това е нещо нормално, придава ти лекота.
— Ох, колко ви мразя всичките — прошепнах аз. И не осъзнах веднага, че повторих думите на Илан.
Може би да отида при тях? Те са при Котя. Заедно ще ни стане по-леко… Впрочем не мисля, че ще се зарадват на посещението ми. В тази работа е необходим трети само в мръснишките разкази, с които Котя си изкарваше прехраната.
Всъщност ще намеря при кого да отида.
22
Ако един мъж и една жена, едва познати, се привличат с нещо помежду си, в отношенията им рано или късно настъпва странният момент „аз изведнъж“… Или не настъпва, но тогава отношенията приключват, преди да са започнали.
Моментът се състои в това, че в жилището на девойката (по-често) или на мъжа (по-рядко) се звъни на вратата. И този, който е дошъл, произнася фразата: „Аз изведнъж реших да намина“. Понякога добавя: „Почувствах, че ме чакаш“, но това вече зависи от наличието на романтична жилка в душата. Ключовата дума тук е „изведнъж“.