— Ти дори не си помръдна пръста! — крещеше Настя. — Остави ме да умирам!
— Защо си се свързала с тях? Те всичко ми разказаха! — отговори в същия тон Михаил. — Глупачка!
— Ти ме изостави!
— Щях да се договоря и да те взема — отговори рязко Михаил. Стори ми се, че не лъже. — А в този момент нищо не можеше да се направи! След време щях да те взема.
— След като ми се изреди цялото селище? — Настя, естествено, не се успокои от такова обещание.
И в този момент Михаил се издъни:
— Нямаше да е нещо ново за теб. Преспа ли с митничаря?
Настя си пое дъх и млъкна. Изглежда, това предположение наистина я обиди.
— Не — казах аз в същата секунда, в която Настя залепи шамар на Михаил. — Не е спала с мен.
Михаил се обърна към мен, потърквайки бузата си. Видях изражението му и разбрах, че ако не бях влязъл навреме, Настя щеше да получи здрава плесница в отговор…
— Какво правите тук? — попита Михаил студено.
— Длъжен ли съм да ви давам отчет? — учудих се аз. Без да се събувам, се разходих по мекия килим и седнах в едно от креслата. Подуших — носеше се аромата на нещо ядивно и много вкусно. И откъде такъв апетит у мен? Последствие от раняването? — Настя, аз така… изведнъж реших да намина. Нали нямаш нищо против?
— Не, разбира се — каза тя много непринудено. — Да ти сипя ли нещо?
— Джин с тоник — помолих аз.
— „Сапфир“, „Бифитър“, „Гордънс“? — попита Настя с тона на опитен барман.
— Дори не знам — поколебах се аз. — Всичко звучи толкова съблазнително… Михаиле, вие какво ще ме посъветвате?
Върху лицето на бизнесмена заиграха мускулчета. Той изведнъж заприлича страшно много на Иполит от „Ирония на съдбата“, установил, че доктор Женя се бръсне с неговия бръснач.
— „Сапфир“, разбира се — каза Михаил. — Всичко хубаво, господин митничар. Всичко хубаво, Настя.
— Чао! — каза Настя с леден глас. Отвори вратата на хладилника, задрънкаха бутилки.
Михаил остави чашата. Обърна се и тръгна към изхода. При вратата се спря и каза сухо:
— Ще те помоля да не ми се обаждаш повече. Не искам да имам нищо общо… с терористи. Сега разбирам, че си ме използвала!
Вратата хлопна. Свих рамене. Е, хубаво си тръгна. Горе-долу достойно. Неща от рода на „курва“ или „истеричка“ биха прозвучали глупаво и неуместно. А така в думите му има истина.
— Ще се наложи да напусна този апартамент — каза замислено Настя. — Той е на името на Михаил… Впрочем тук наемът е такъв, че така или иначе няма да издържа. Използвала съм го… да, бе!
— Не се обиждай, но не е ли прав? — казах. — Използва ли го?
Настя ме погледна накриво. Сипа лед в чашата. Попита:
— А теб това от къде на къде те интересува?
— Може да искам да знам дали си го обичала.
— А той какво, да не би да не ме е използвал? — Настя ми подаде чашата. — Защо дойде?
— Нали ти казах — изведнъж ми се прииска да отскоча. Минавах наблизо…
— Хайде-хайде — кимна Настя.
— Ходих при родителите си — признах си аз неочаквано за самия себе си. — Не ме познаха. Сега са сами… аз бях единственото дете. Баща ми е остарял.
Настя остави чашата и ме погледна с неочаквано разбиране.
— Не се измъчвай, Кириле.
— Опитвам се.
— Поне са живи. Майка ми почина преди две години. Баща ми пие. Не мога да направя нищо, не ме слуша… Миша все ми обещаваше, че ще се договори с функционал-лекар… но нещо не се получаваше. Сега няма и да се получи.
— Той ще се върне — казах аз с престорена увереност. — Непременно.
— Не, Кириле. Той се е уплашил. Обяснили са му, че съм свързана със съпротива, бореща се срещу функционалите в различни светове. — Настя изсумтя. — Разбира се, ласкателно е, че са ни оценили толкова сериозно.
— Илан е в Москва — спомних си аз. — При един мой приятел.
— Знам, тя ми се обади… Кириле, какво ще стане с нас?
— В смисъл?
— Та нали те ще ни проследят! Функционалите.
— Ще ви проследят. — Реших да не споря. — Настя, мисля, че ако вие с Илан се откажете от идеите си…
— И?
— Ще ви оставят на мира. Имах разговор… за теб, общо взето. Но мисля, че и Илан никой няма да я закача.