А по-нататък какво?
Без работа. Без жилище. Без приятели.
Паспортът? Е, и какво от това? Фалшив е. Купил съм го на черния пазар.
А родителите ми?
Няма ли да повикат милиция, когато ме намерят в апартамента си?
Набрах номера на баща ми. Заслушах се в тракането и пращенето на световния ефир.
— Да? — отговори весело татко.
— Здравей, Кирил е — казах.
— Кой, кой? — не разбра баща ми.
— Кирил! Ти какво, родния си син ли не можеш да познаеш?
— Лошо те чувам, Кирилка — отговори добродушно баща ми. — Сякаш не е мобилна връзка, а полева телефонна централа… Как е? Трудиш ли се?
— Трудя се — отвърнах и отпих от бирата.
— Майка ти пита дали не боледуваш?
— Здрав съм като бик…
— Всичко наред ли е? Нали не е станало нещо?
Идеше ми да отговоря: „Изгониха ме от работа, взеха ми апартамента, а приятелите ми ме забравиха“.
— Всичко е супер! Как е почивката?
— Добре е. Турците се подмазват здраво, но гледат само към портфейлите ни — отвърна весело баща ми. — Жалко, че не дойде.
— Жалко — съгласих се аз.
— Просто така звъниш? Домъчняло ти е?
— Аха.
— Е, след три… след четири дни ще си дойдем. Майка ти вече ти е накупила сувенири.
Кимнах. Две-три тениски с надписи от рода на: „Турция — страната на веселите момичета“, раковина от морето, бутилка с някоя турска анасонова тинктура.
— Ще затварям, Кириле — продължи баща ми. — Нямам много пари в картата, а роумингът е ненаситен.
— Да ти вкарам ли някаква сума? — попитах.
— А, няма нужда. Чао!
— Чао, татко — казах.
Кой знае защо, не се чувствах спокоен. А уж ме познаха, и подаръци ми носят…
Просто нямах увереност. Ако едно денонощие беше достатъчно, за да ме забравят всичките ми приятели, на родителите ми щеше да им отнеме повече време. Доста повече. Може би цяла седмица. Но рано или късно — бях почти сигурен — щяха да ме забравят и те. С изумление ще се натъкват на снимките ми… впрочем кой можеше да гарантира, че и снимките няма да изчезнат? Или няма да се окаже, че на тяхно място са съвсем различни снимки?
Какво да правя?
— Трябва ми специалист — промърморих. И кимнах в отговор на думите си. Да, нужен ми е специалист. Човек, който да разбира поне отчасти какво се случва. Ченге? Едва ли. Адвокат? В никакъв случай. Екстрасенс? Може би. Става нещо невъобразимо. Екстрасенс… или свещеник?
Смутено докоснах кръстчето, висящо на гърдите ми. Формално съм православен християнин. И съм кръстен не в детството си, а в напълно съзнателна възраст. Тоест един вид осъзнато. Ходя на църква… понякога… Веднъж годишно дори се изповядвам. Може би наистина е дошло време да се обърна за помощ към Господ Бог?
Ох, каква беда… С Господа нещата са сложни, не мога да разчитам на лична аудиенция. Ще се наложи да отида при земните му представители. И какво ще си помисли всеки здравомислещ свещеник — а те в голямата си част са даже много здравомислещи, — когато му разкажа историята си?
Правилно. Болен човек. Или поне смахнат. Разбира се, ще ме утешават. Ще ме посъветват да се моля. Възможно е дори да се помолят заедно с мен.
Но, разбира се, никой няма да ми повярва сериозно. Освен някое не особено здравомислещо отче. Но от такъв не ми трябва помощ.
За всеки случай се помолих. Стана ми малко по-леко, както винаги, когато се опитваш да прехвърлиш проблема си върху другиго и уж го прехвърляш.
Но на мен ми трябваше реален съвет, в този живот.
Отново набрах номера на Котя.
— Да? — откликна героят на литературния фронт.
— Здрасти. Кирил е.
— Ъъъ… какъв Кирил?
Процесът прогресираше… и прогресията явно беше геометрична.
— Котя, обадих ти се преди половин час. Не помниш ли?
— Ами… — започна неуверено Котя.
— Кирил. Мениджърът от фирма „Бит и байт“! Познаваме се от пет години! Снощи ти бях на гости, изпихме две бутилки коняк!
Дълга пауза.
— Кириле, можеш ли да дойдеш веднага? — попита Котя.
— Да — отговорих с облекчение.
— Идвай. Само че бързо. Става нещо странно.
— Сериозно? Аз също забелязах — казах язвително и станах от пейката.
4
През този ден ми вървеше с транспорта. Добрах се до Котя след четирийсет минути. Позвъних на вратата.
Котя отвори с известно закъснение. И се вторачи в мен с нескрито любопитство.