— Котя, това съм аз, Кирил — казах. — Помниш ли? Снощи ние…
— Се наквасихме… — промърмори Котя. — Засега все още помня. Влизай.
И все пак погледът му не ми хареса. Е, не ме гледаше като чужд човек, но като някой много, много странен познат.
— Значи помниш? — уточних аз. — Става някакво безумие. Започнах да се обаждам на познатите си…
— Да отидем при компютъра — каза Котя. — Прочети какво е написано там.
Послушно се приближих до компютъра. На екрана беше отворен някакъв текст. Погледнах въпросително Котя.
— Чети от самото начало — каза той, пльосвайки се на дивана.
Превъртях текста към началото и започнах да чета:
„Индивидуална тренировка.
Семьон Макарович, четирийсетгодишен учител по физическо, наблюдаваше внимателно преждевременно развитите осмокласнички, които тренираха в училищната спортна зала. Юля се приближи към него и каза:
— Изобщо не ми се получава шпагатът.
— Значи ще имаш тройка за срока — отговори Семьон Макарович. — Не си достатъчно гъвкава.
Юлия, всепризнатата отличничка на училището, пребледня.
— Само не тройка, Семьон Макарович! Нищо ли не може да се направи?
— Защо да не може? Може. Ела при мен след часовете. Ще проведем индивидуална тренировка за развиване на гъвкавостта“…
Погледнах към Котя. Той се намръщи:
— Пишех една халтура, когато ти се обади… чети нататък.
Занимателната история на четирийсетгодишния учител и негъвкавата ученичка прекъсваше. Така и не узнах по какви методи старият нимфетоман възнамерява да развие и без това прекомерно развитата ученичка. Затова пък по-нататъшният текст се отнасяше пряко до мен.
„Току-що ми се обади старият ми приятел Кирил Максимов. Странна работа — не го познах. А снощи с него бяхме заедно цяла вечер и изпихме бутилка коняк“…
— Две — уточних.
„Едва когато той започна да ми напомня за това, си спомних. Но си го спомних някак странно. Уж си спомням целия вчерашен ден. Помня и как работих, и че вечерта съм пил с някого. Но от главата ми съвсем беше излетяло точно с кого — докато Кирил не ми се обади. И лицето му си го спомних с усилие. И изобщо, всичко, свързано с него, е объркано в главата ми. Някои неща помня, други — не.“
— Твърде много „помня“ — казах. — Не следиш за стила си, литераторе.
— Не ми беше до стил — озъби се Котя. — Чети…
По-нататък Котя беше описал доста подробно снощния ни разговор и моите заключения. Текстът приключваше с фразата: „Имам сериозно подозрение, че ако Кирил се беше обадил половин час по-късно и не бях успял да запиша този текст, вече нямаше да го позная“.
Въздъхнах и се обърнах заедно с креслото към Котя.
— Докато мисля за теб — каза унило Котя, — като че ли всичко е нормално. Помня и теб, и всичко, свързано с теб. Но е достатъчно да си отвлека вниманието… Отидох да си направя кафе. Върнах се и се канех да продължа разказа за учителя по физическо. Гледам — на екрана някакъв странен текст! Започнах да го чета. И отново си спомних. Но… всичко е като в мъгла.
— Котя, какво става? — попитах.
— Ти самият всичко ли помниш? — попита той с надежда.
— Всичко. Но мен ме забравят. Родителите ми като че ли ме помнят. Анка… още няколко момичета…
— Тези, с които си имал най-силен емоционален контакт — заключи Котя.
— В смисъл?
— Тези, които постоянно си спомнят за теб. Това не им позволява да те забравят… или поне да те забравят бързо. Та нали ние постоянно забравяме разни неща. Това е нормално. Ако информацията е излишна, ако не я използваме, мозъкът я изтрива… или я забутва някъде в дълго чекмедже. На компютъра ми има едно приложение, което периодично пита: „Не сте използвали еди-коя си програма вече от половин година, трябва ли ви или може да се изтрие?“. Така че всичко е нормално… само че става твърде бързо. Сякаш имаш склероза.
— Защо аз? Аз помня всичко. Приятелите ми имат склероза.
— Това е невъзможно… — каза мрачно Котя. — Слушай, Кириле, ти си добър човек, много си ми симпатичен, но нямам намерение постоянно да си спомням за теб. Имай го предвид! А ако не си спомням за теб, ще те забравя напълно. И никакви записки няма да помогнат.
— Не изисквам подвизи от теб — промърморих. — Ако искаш, ще изтрия записките ти и ще си тръгна?
Котя се замисли за известно време. По-скоро за да ми обтегне нервите.
— Не, почакай. Интересно ми е. С какво се занимава днес?