— Дръжте ме в течение — каза Мелников. — И аз, ако измисля нещо, ще се обадя… ъъъ… на Котя.
— Аз имам мобилен телефон — казах, кой знае защо. — Запишете си го…
— Да, да, разбира се. — Мелников се засуети, взе от масата някакво листче и надраска на него номера ми. Можеше да се очаква, че след половин час това късче вече ще е отишло в кофата за боклук.
Взехме си довиждане някак сковано. Вероятно при други обстоятелства Мелников би се оказал интересен събеседник и щяхме да останем при него не час, а цяла вечер. Естествено, виновните бяхме ние с Котя: дойдохме при човек, който отдавна се е отучил да вярва в чудеса, а ние искахме той да повярва в тях.
Попристъпвахме при вратата, многократно повтаряйки, че „ще се държим в течение“, а после Мелников някак ловко и незабележимо отключи и не ни оставаше нищо друго, освен да излезем на стълбището. От дълбините на апартамента ухаеше на току-що изпържени кюфтета, и писателят леко нервничеше.
— Ще се обадим пак! — каза бодро Котя на затварящата се врата, чу в отговор неопределеното „аха“ и ме погледна виновно.
Свих рамене.
— Него по принцип си го бива — промърмори Котя. — Даже е голям купонджия. Мислех, че ще си поговорим повече.
— Проститутките вярват в любовта — казах.
— Какво? — Котя натисна бутона на асансьора. — Какви проститутки? Не, не съм против…
— Фантастите вярват в чудеса още по-малко, отколкото проститутките в любовта. Това си помислих, когато дойдохме при Мелников. Само че проститутките вярват в любовта. Тихичко, без да казват на никого, но вярват. Мечтаят, че има още нещо, освен дебели потни мъже, които търсят секс срещу пари. Мечтаят и се боят да повярват в това. Така и твоят Мелников… всъщност му се иска всичко това да го има — чудесата, извънземните, паралелните светове. Всичко това да не е само обвивка на бонбон, а самият бонбон… разноцветни бонбони в кутия. Но той се бои да повярва! Много по-лесно му е да убеди себе си, че съм измамник или психар. Ще си пийне водка с кюфтетата, ще се почеше по тила и ще отиде да пише за коварните пришълци.
— Добре го каза! — възкликна с възхищение Котя. Побарабани с пръсти по бутона на асансьора. — Това за проститутките беше яко!
— Включи го в някой разказ — предложих аз. — Да вървим пеша, асансьорът не работи.
— Как да не работи, въжето се движи!
Махнах с ръка и тръгнах по стълбите.
— Пеша от дванайсетия етаж? — възмути се Котя подире ми. — Е, да видим кой е по-бърз!
Бях стигнал едва до седмия, когато асансьорът отмина нагоре. После и вторият. Ускорих крачка, но някъде на четвъртия етаж спускащият се асансьор ме изпревари.
Все пак по-целесъобразно е да си мързелив.
Запрескачах през стъпало и изскочих на площадката пред входа. Котя вече отваряше външната врата.
— Чакай! — извиках. — Закъде се разбърза?
Котя застина на прага и погледна към четящия вестник портиер. Аз направих още няколко крачки — и се спрях.
Котя ме гледаше с празен, чужд поглед.
— Котя? — попитах аз.
Котя се изкашля и попита:
— Да?
— Какво, не ме ли познаваш?
— Ъъъ… — измънка Котя. Погледна отново портиера.
— Някакви проблеми, младежи? — попита старецът мнително.
— Не, никакви проблеми — отговорих аз, промъквайки се навън покрай Котя. — Всичко е наред!
— Откъде идвате? — извика портиерът подире ми. Не отговорих. Стоях и чаках, докато Котя излезе неуверено от входа. Не че се беше паникьосал, но явно беше застанал нащрек.
— Котя? — повторих аз. — Котя?
— Не ви помня — отговори искрено Котя, отпускайки се леко. — Вие… познат на Мелников ли сте?
— Да — казах. — Познат. Нима не помниш?
Котя поклати глава и попита:
— Нещо случило ли се е?
— Ти… вие от Мелников ли идвате? — процедих аз. Котя кимна.
— Той вкъщи ли е?
— Да, разбира се. — Котя пристъпи на място. — Значи отивате при Мелников? Извинявайте, позната физиономия, но изобщо не мога да си спомня…
— Всичко е наред — казах. — Такава е външността ми, незабележителна.
— Е, аз ще тръгвам… — Котя пристъпи, погледна ме накриво, понечи да каже нещо, но поклати глава и се извърна.
Извадих цигарите, запалих. Димът беше сладък и горчив едновременно. Зад стъкленото прозорче на гишето се мярна лицето на портиера — юначното старче беше нащрек. Чудеше се дали да не повика ченгетата…