Отново бръкнах в джоба си и извадих паспорта. Отворих го. Крехките страници се разпадаха в ръцете ми, снимката шумно отскочи и падна на асфалта. Вдигнах я — лицето върху сивото квадратче вече не можеше да се разпознае.
Беше студено. Все пак вече бе есен. И обещаваха студена зима…
— Значи така… — промърморих аз. Неясно дали заплашвайки някого, или опитвайки се да изградя план. — Значи така? Значи така!
Първо — чудеса няма.
Второ — изключения са възможни, но само за зли чудеса.
А ако е дошло времето на злите чудеса, няма полза да оставам добър.
5
Прозорците на апартамента ми не светеха. Едва ли девойката Наталия Иванова си беше легнала в осем часа вечерта.
Качих се на своя етаж, позвъних. Кашу изджавка и млъкна, настръхнал. Постоях няколко минути, после свих рамене и влязох в асансьора. Ако някой ме следеше през шпионката, то той щеше сега да заситни със старческата си походка обратно към телевизора, отбелязвайки в паметта си, че при съседката е идвал кавалер. Изобщо не се съмнявах, че проклетницата Галина Романовна вече напълно ме е забравила.
Интересно как изобщо тези бабички, които не се откъсват от безкрайните сапунки и уплътняват вратите си с дерматин, успяват да чуят звъненето на съседните врати? А освен това имат навика да се шляят из поликлиниките и да се оплакват на лекарите от слабия си слух!
В асансьора натиснах бутона за деветия етаж. Беше опасно да чакам Наталия на площадката до шахтата за боклук — непременно някой щеше да дойде с кошчето си или да изпуши цигара. А деветият етаж ме устройваше напълно — в единия апартамент живееше възрастен дядо, който не излизаше самостоятелно, другите два се наемаха от многочислени семейства на източни гастарбайтери, които никога не звъняха в милицията. По-рано ме дразнеха тези тихи източни хора — таджики или узбеки, живеещи по десетина души в апартамент. Не, нищо лично — те се стараеха да се доберат до жилището си незабележимо, по ъглите, като хлебарки на дневна светлина. Най-обикновен битов шовинизъм.
А сега се радвах на тихите съседи от последния етаж. Седях до шахтата за боклук, пушех, гледайки през прозореца надолу към подстъпите към входа. Стъмваше се, но лампата над входа беше ярка, щях да успея да видя Наталия навреме.
Няколко таджики се качиха нагоре и влязоха в апартаментите си, правейки се, че не ме виждат. Тихичко опустошавах пакета цигари.
Заваля дъждец — ситен, тих; аз даже обичам такова есенно време. То е като напомняне, че лятото е свършило. И почти веднага долу се мярна шареният кръг на чадър.
Вероятно го бях видял предния ден в апартамента, сред останалите чужди вещи. А може и да не го бях видял. Но веднага почувствах, че това е Наталия.
Коремът ми се сви от студ, краката ми изтръпнаха. С усилие се заставих да отида до асансьора и да натисна бутона. Някъде долу хлопна врата, но асансьорът вече наближаваше деветия етаж. Влязох, но не натиснах бутона за първия етаж.
Вместо мен това го направи Наталия и асансьорът послушно пое надолу.
Трудно се става бандит, след като четвърт век си живял честно и порядъчно.
И не ти се ще да влизаш в затвора за бандитизъм.
Извадих от вътрешния джоб на сакото си ножа, купен преди два часа от лавка до метрото. Евтина китайска имитация на някаква прочута марка. Не ми пукаше. За мен беше важен застрашителният му вид — тясно дълго острие с хищни зъбци и улей за оттичане на кръвта. Ако в лавката се продаваха и убедителни фалшиви пистолети, щях да си купя един.
Никак не ми се ходеше в затвора.
Вратата на асансьора се отвори със съскане и непривлекателната девойка Наталия пристъпи в кабината. Дори не пристъпи, а се наведе, вдигайки крак, но в този момент ме видя, опули се и се опита да отскочи. Хванах я за рамото и я вкарах в асансьора. Притиснах ножа към гърлото й — движението се оказа толкова естествено, сякаш цял живот съм бил маниак-насилник, ловуващ в асансьорите.
— Ще викам — каза Наталия, поглеждайки накриво ножа.
— И защо не викаш? — попитах.
Сгънатият чадър се опираше в крака ми, Наталия упорито не го пускаше. В другата й ръка имаше торбичка с някакви продукти.
— Пуснете ме, не ви познавам! — каза девойката на висок глас. — Пуснете ме!
Натиснах бутона за шестия етаж.
— Лъжеш. Ти ме помниш. А това означава…
Погледът и обходи лицето ми. Тя облиза устни. Предпазливо поклати глава:
— Вие сте полудял. Ще ви затворят. Знаете ли как постъпват в пандиза с насилниците?