— … Битова история — достигна до мен. — Търговка от пазара, довела си любовник…
— Ще видим — мрачно каза цивилният. — Добре, сержант, благодаря за предприетите действия. Можете да си тръгвате… А! Кой седи там, при вас?
Той кимна в посока на уаза.
— Там ли? — Милиционерът се замисли. — Някакъв пияница.
— Къде го прибрахте?
— При метрото — каза ченгето не особено убедително. — Отдавна. Не, не е вашият клиент.
Цивилният се върна във входа.
Патрулиращият милиционер се приближи към уазката. Аз седнах на пода. Сърцето ми се разтупка. Нима… Не, не може да бъде!
Някъде наблизо щракна запалка, чу се звук от поемане на цигарен дим. После вратата на колата хлопна и някой каза:
— Какво става там, старши? Малко съм позадрямал…
— Намерихме ножа, снехме отпечатъци… Съседът взе кученцето… Ще запалиш ли?
— Дай.
Отново изщрака запалка. Димът стана още по-гъст. Не издържах и помолих:
— Момчета, дайте една цигара…
Известно време нямаше никаква реакция на думите ми.
После сержантът попита:
— Слушай, а него къде го хванахме? Излетя ми от главата…
— Май в метрото — съобщи шофьорът след кратък размисъл. — Или в дворовете, на детската площадка?
— Май ще се наложи да го възпитаваме — продължи сержантът. — По дяволите, с тази работа…
Вратата се отвори с грохот. Двамата милиционери се вторачиха в мен с неприязън, но без особена омраза.
— Момчета, дайте да запаля — помолих аз.
— Поизтрезня ли? — попита сержантът.
Закимах унижено.
— Пуши.
Пъхнаха между зъбите ми едно смачкано „боро“. Поднесоха огънче. Аз си дръпнах жадно и опиянен от никотина и от собствената си наглост, попитах:
— Много ли ще се бавим още? Скоро даже в изтрезвителното няма да искат да ме приемат.
Шофьорът се изкикоти:
— А ти какво толкова се натискаш?
— Изобщо не се натискам — признах си. — Жена ми ще ме убие. И без това ще има голям скандал, много е ревнива, а ако ме вкарат в изтрезвителното…
— Обърни се — нареди сержантът, загасвайки фаса.
Обърнах се с готовност. Ще ме фраснат с палката по кратуната или…
Свалиха ми белезниците.
— Прибирай се вкъщи, гуляйджио — каза добродушно сержантът. — Тук са заклали една девойка… сега не ни е до теб. На някои не им върви, други имат късмет.
Скочих от колата. Започнах да разтривам изтръпналите си ръце. Забелязах петно от кръв на ръкава си — и скрих длан в джоба си. Казах:
— Много ви благодаря. Как можах така да се напия…
— Хайде-хайде — изрече скептично сержантът. Все пак погледът му оставаше недоверчив. Нещо го смущаваше… едва-едва, но го смущаваше. — Откъде те прибрахме, помниш ли?
— При метрото, в дворовете — отговорих аз с готовност. И започнах да пристъпвам от крак на крак, като човек, мечтаещ си да се изпикае. Не ми се налагаше да се преструвам особено много.
— Ще се оправиш ли сам?
— Още ли сме в Медведково? — започнах да се озъртам. — Но да, разбира се! Благодаря!
— Нали не си омазал там? — разтревожи се изведнъж шофьорът. Огледа бдително клетката и се успокои. — Добре, отивай при ревнивката си…
Милиционерите гледаха подир мен, докато се отдалечавах. Гледаха напълно равнодушно. Нямаше смисъл да се занимават повече с прибрания при метрото пияница, да го карат, вече дошъл на себе си, в изтрезвителното…
И какво се получава?
Вече съм абсолютно никой?
Мога да убия, и само след час… Часовникът ми още ли е у мен? У мен е и даже не се е счупил. Само след два часа задържалите ме ченгета вече не помнят кога и къде са ме задържали…
Краката ми сами ме отнесоха в прохода между блоковете. Приближих се към ъгъла, разкопчах си ципа. Какво толкова, след всичко, което се случи…
Станах идеалният престъпник. Мога да крада, да грабя, да убивам. Няма да ме запомнят никакви свидетели. Ако не ме убият при задържането — ще ме пуснат.
Между другото, ребрата ме боляха. Навярно нямаше счупвания, но натъртвания и пуквания — със сигурност.
Но в джобовете ми бяха останали пари и ключовете от апартамента на родителите ми, на ръката ми — часовникът, а на колана — мобилният ми телефон. Всичко е наред. Дванайсет и половина през нощта. Ще успея да се добера до жилището на нашите с метрото. Ще се измия, ще хапна нещо и ще помисля какво да правя по-нататък.