— Не спете — казах аз, като дръпнах количката назад и започнах да вадя върху транспортната лента на касата покупките си.
И добавих в слушалката:
— Почакайте секунда. Ще пусна диктофона.
Хванах такси с огромни усилия. Или на никой не му се искаше да качва пътник посред нощ под отново засилилия се студен дъжд, или съвсем бяха престанали да ме забелязват. Съдейки по продавачката в супермаркета — второто.
Най-накрая спря стара жигула, за разнообразие — с шофьор руснак. За себе си реших, че желанието да заработиш пари може да преодолее всякакви дяволщини.
С последните си сто и петдесет рубли се добрах до „Алексеевска“. Пресякох Проспекта на мира през подлеза — дори в два часа през нощта беше доста многолюдно. Няколко леко облечени ярко гримирани девойки се бяха скупчили една до друга, пътниците от последните мотриси бързаха към домовете си. Наближих метрото — входът на станцията вече беше затворен, но отвътре все още излизаха хора.
Надолу по стълбите и между сградите…
Колкото повече се отдалечавах от метрото, толкова по-безлюдно ставаше наоколо. Дори през топлото лято малцина се разхождат след два часа. Какво остава за студената дъждовна есенна нощ!
Вървях, като от време на време вадех телефона и прослушвах записа по диктофона. Никога не съм се смятал за майстор в ориентирането из града, но ми бяха дали удивително ясни инструкции. Отляво е сградата на милицията. Отминаваме я, завиваме…
Безумен ден!
Сутринта все още вярвах, че в случващото се няма нищо свръхестествено. Но до вечерта стана ясно, че ситуацията не може да се обясни с банални бандити.
После предполагаемата измамница се самоуби. Бях бит от справедливо възмутени граждани и доблестни защитници на реда, след което бях пуснат.
Обади ми се неизвестно кой и тръгнах неизвестно накъде.
Е, не съм ли идиот?
Поредната порция ориентири ме доведе до дълга кооперация сталински тип. Ако съм разбрал правилно, зад нея щеше да има някаква малка гара на едва функционираща железопътна линия. Последният ориентир.
Колкото и да бе учудващо, изобщо не ме беше страх. Днес вече ме бяха били, а да ме убиват след всичко случило се беше просто нелепо. Макар много да обичам себе си, прекрасно разбирам, че животът ми и имуществото ми не си струват такива усилия.
По-скоро ми беше интересно.
Най-много от всичко ме дразнеше дъждът, който плисна с нова сила и беше станал съвсем студен.
Когато заобиколих сградата и тръгнах към гарата, обувките ми бяха съвсем подгизнали, сакото ми беше навлажнено и натежало, а дънките ми бяха полепнали по краката ми като студени компреси.
И какво хубаво ме очаква тук? Дори не гара, а перон. Малката будка на касата е затворена, лампичката над вратата свети мъждиво. Два павилиона-магазини, и двата ярко осветени, на единия гордо е написано „денонощен“, но вратата му също е затворена, през стъклото проблясва табелка: „15 минути почивка“.
Пуснах диктофона за последен път, притиснах телефона към ухото си.
„Застани с лице към денонощния магазин. Обърни се надясно. Измини трийсет крачки“ — съобщи чуждият учтив глас.
Застанах, обърнах се и тръгнах към повехналата ивица растителност, точеща се покрай насипа с релсите. Мократа глинена почва се лепеше на подметките ми, от голите клони се сипеха каскади от пръски. От тъмнината изплува ниска тухлена кула. Покрай железопътните линии е пълно с такива стари водонапорни кули. Навярно са ги строили още по времената на парните локомотиви, за да пълнят огромните котли…
Впрочем на тази кула с бели тухли беше изписана годината: „1978“. По това време вече не е имало парни локомотиви. Макар че един приятел ми е разправял, че парните локомотиви все още си стоят в депото, консервирани — в случай на война или други катаклизми няма по-надежден транспорт.
— Ехоо! — тихичко извиках. — Кой ме повика?
Тишина. От небето се сипе ситен дъжд, благоприличните граждани спят в леглата си, алкохолиците и интелигентите пиянстват в кухните си, а в мазетата и по таваните клошарите се топлят, прегърнали улични кучета.
Всички са хора като хората, само аз съм с мокри панталони и в търсене на приключения.
Никой не отговаряше. Никой не бързаше да ми разясни какво точно се случва. Или да ме цапардоса с тояга по тила.
Приближих се към кулата. В здравата тухлена стена се виждаше малка желязна врата. Водонапорните кули имат ли врати? Никога не съм се заглеждал… И по изключение не беше с катинар. Просто врата с метална дръжка. Известно време гледах вратата, представяйки си как натискам дръжката, отварям и откривам…