Известно време лежах тихо, вслушвайки се в потропването на дъжда по прозореца. А после заспах спокойно, без да мисля за нищо. Дори и да съм сънувал нещо, не си го спомням.
Събудих се не от алармата, а от нахлулото в съня ми почукване. Няколко блажени секунди не си спомнях къде съм и какво ми се е случило. А после си припомних всичко отведнъж. Лаещия ме Кашу, ораторстващия Мелников, разпадащия се паспорт, кръвта по ръцете ми, гласа в телефона…
Отворих очи и седнах в леглото. Оказа се, че капаците на единия от прозорците не са затворени плътно и в стаята прониква слаба утринна светлина. Неочаквано бяла… сякаш е зима. Настръхнал — беше хладно, — аз се приближих до прозореца. Вечерта не бях пробвал да отворя капаците, но се оказа неочаквано лесно. Първо отворих крилата на прозорците, после вдигнах резето от блестящите, сякаш никелирани капаци. Разтворих ги.
В стаята нахлу студен свеж въздух. И светлина — много светлина. Изгледът беше не към железопътната линия, а към някаква глуха улица, застроена със стари тухлени къщи с промишлен вид, почти без прозорци. Всичко беше поръсено с чист, леко розов от лъчите на изгряващото слънце, още неотъпкан сняг. Сянката на кулата падаше върху снега и се изкачваше върху калкана на съседната сграда. Постройките приличаха най-вече на някакви заводски корпуси от XIX век, още непревърнати от хитрите предприемачи в дискотеки и нощни клубове.
Няколко минути дишах с удоволствие, леко примижал заради ярката светлина. Откъде се взеха тези заводски покрайнини? В Замосковоречие има много такива, в района на Измайловски парк също са предостатъчно. Но никога не съм мислил, че има такива райони между „Рижска“ и „Алексеевска“, толкова близо до Проспекта на мира…
Затворих прозореца — беше станало съвсем студено — и се заех бързо да се обличам. Дънките ми бяха изсъхнали, ризата — също, обаче обувките бяха останали влажни. Да, рано дойде зимата. Дрехите ми изобщо не са за такова време…
Отдолу се разнесе почукване и аз трепнах, спомняйки си причината за събуждането ми. Кой ли чука на вратата? Със сигурност не е пощальонът…
Облякох се за половин минута, пъхнах в джоба си мобилния телефон и се спуснах по витата стълба.
Почти се спуснах. Спрях се на последното стъпало и се вкопчих в дървените перила. Разтреперих се и студът нямаше нищо общо с това.
Каква вита стълба, по дяволите?
Вечерта това беше обикновена метална стълбичка, подобна на пожарникарските. Глупава, неудобна.
А сега — оборот и половина вита стълба. Дървена — и перилата, и стъпалата, и централният стълб. Много разумно направена — стъпалата грапави, а не хлъзгави, перилата — точно на нужната височина, ръката сама ляга върху тях.
Спомних си как търсех следи от ремонт в бившия си апартамент. Наивник! Тук бяха успели да монтират цяла стълба, докато съм спал.
Между другото, не само стълба! Снощи подът на първия етаж беше бетонен. А днес — дървен. Широки, плътно притиснати една към друга дъски, не лакирани като паркет, а сякаш пропити с тъмно масло. Много изискано на вид, няма спор.
А лампите на тавана се оказаха прибрани в решетъчни метални абажури. Доста добре изглеждаха — донякъде наподобяваха уличните фенери.
Можеше да се каже, че жилищните ми условия, след известно влошаване, стремително се подобряваха. Онзи ден сутринта бях притежател малка гарсониера, посрещнах миналата вечер като клошар, легнал да спи в изоставена кула край железопътната линия, а сега имах двуетажен апартамент с интериор, нелишен от определен лукс.
Почукването се повтори и сега вече беше ясно, че чукат на една от вратите. При това, ако не бях изгубил напълно ориентация в пространството — не тази, през която бях влязъл.
Приближих се до вратата, застанах за секунда. Решително дръпнах резето и отворих.
Да, не бях влязъл оттук. Тази страна на кулата беше откъм заснежената заводска глуха улица. А на снега пристъпваше от крак на крак мъж на средна възраст със сива сукнена униформа с голяма медна тока на гърдите, с ботуши, с кожена фуражка и с дебела чанта на ремък. При появата ми нетърпението, изписано върху лицето му, се смени с въодушевление.
— Майчице… — възкликнах аз.
— Какво? — попита объркано мъжът. Огледа се и с недоумение сви рамене. — Вашата майка?
— Не… нищо. Ъъъ… ъ?
— Добро утро. Прекрасен ден, нали? Пощата. — Мъжът потупа по чантата. Погледна ме с известно подозрение.