— Как така не искам? — бързо отстъпих аз. — Исках първо да опаковам покупките.
Едва ли е възможно да се измисли по-нелепо обяснение.
— А да маркирам? — попита девойката, размахвайки баркод четеца, подобен на футуристичен бластер. — Не трябва ли да маркирам стоката?
— О, извинявайте, нещо се замислих… — Криво усмихвайки се, започнах да редя продуктите върху транспортната лента.
Охранителят ме погледна замислено. Спря касиерката, вече поднасяща първия буркан към четеца:
— Почакай, Танка… Имате ли пари, младежо?
Нямах пари. Извадих небрежно кредитната си карта.
— Приемате ли карти?
— Приемаме. — Касиерката погледна картата ми и се усмихна злорадо: — Само че тази няма да я приема.
— Защо?
— Тя не е ваша.
Дори не погледнах картата. Казах:
— О! Наталия Иванова? Това е жена ми, банката ни е една и съща…
— Няма да приема чужда — изрече касиерката с облекчение.
Затова пък охранителят се усмихна ехидно:
— Ето там има банкомат. Сутринта го зареждаха с пари. Вземи колкото ти трябват.
Съпроводен от зоркия му поглед, тръгнах към банкомата.
Какво ще направи охранителят, ако си плюя на петите? Едва ли ще се заеме да ме преследва. И най-вероятно няма да съобщи и в милицията. Не съм нанесъл щети на магазина, а това, че имам у себе си чужда карта, не е негова работа…
Застанах с гръб към охранителя и пъхнах картата в отвора на банкомата (наистина собственичката беше Natalia Ivanova). Картата се беше променила — което можеше да се очаква.
Но дали се беше променил и пинкодът?
И беше ли успяла банката да блокира картата на покойната?
Бавно набрах на пулта 7739. Потвърдих кода.
На екрана светна въпрос за сумата.
С облекчение набрах пет хиляди. После размислих и набрах девет хиляди и седемстотин — почти всичко, което беше останало в сметката.
Банкоматът равнодушно зашумя, давайки ми нови банкноти от по петстотин рубли и леко поизмачкани стотачки.
Върнах се на касата, демонстративно държейки парите в ръце. Охранителят се отдалечи с явно разочарование. Касиерката мълчаливо опакова покупките, аз платих и след минутка излязох от магазина. Обърнах се — касиерката и охранителят гледаха подир мен и си говореха нещо.
Проблем.
Къде се беше дянала вчерашната ми незабележимост? Нали бях зрящ в страната на слепите? Бях невидим човек, избавен от необходимостта да ходя гол и бос…
А сега…
В мен изведнъж се пробуди плаха надежда. Седнах на пейката срещу магазина, като наредих до мен торбите с покупките. Извадих телефона.
На приятелите или на родителите?
На родителите.
Сигнал. Втори. Трети.
— Да! — чу се в слушалката веселият глас на баща ми. — Слушам ви!
Глътнах заседналата в гърлото ми буца и казах:
— Аз съм, Кирил.
— О, здрасти, здрасти! — отвърна баща ми. И още не бях успял да се зарадвам, когато добави: — Кирил Андреевич?
— Не, Кирил Данилович.
— Ъъъ… извинете?
— Аз съм синът ти! — извиках в слушалката.
Последва неколкосекундна пауза. После баща ми каза някак неуверено:
— Глупава шега…
— Аз съм синът ти — повторих.
— На колко години сте? — попита баща ми, понижавайки тон.
Обърках се, но отговорих:
— На двайсет и шест.
Дали ми се стори, или в гласа на баща ми се чу облекчение?
— Не бива да се шегувате така, младежо! Глупаво е и не е смешно!
Чу се сигналът за отбой. Машинално набрах отново — но, изглежда, телефонът на баща ми беше изключен.
Значи какво се получаваше? Старото положение не се е върнало… А защо баща ми питаше за възрастта ми?
Замислих се за секунда — и изведнъж разбрах защо. Върху лицето ми неволно се плъзна усмивка. Е, татко! Леле! Значи може да имам брат, по-голям или по-малък…
Впрочем каква полза, след като самият аз не съществувам?
Вратата на магазина се отвори, излезе охранителят и запали цигара. Видя ме и в погледа му веднага се появи подозрителност.
Не, не се нуждая от нова среща с милицията. Този път няма да ме пуснат.
Хванах торбичките и закрачих обратно към кулата си. Изобщо не бих се учудил, ако изчезне или се превърне в обикновена мръсна водонапорна кула. Но кулата си беше на мястото, вратата се отвори, вътре също не се беше променило нищо: витата стълба, семплата мебелировка на втория етаж. Минералната вода и конякът така си и стояха на масата. Извадих покупките и веднага осъзнах, че съм забравил да купя поне пластмасови съдове и прибори за хранене. Наложи се да гриза от салама. Впрочем това не ми попречи да закуся салам със сухари, прокарвайки ги с минерална вода и глътка коняк. После постоях известно време до прозореца с изглед към другия свят.