Купих и швейцарско джобно ножче. Това, което най-много ми хареса в него, беше, че острието е малко и без застопоряване.
Не очаквах капани, но за всеки случай заех позиция надалеч от магазинчето, по средата на пътя между него и кулата. Купих си бутилка бира и тихичко отпивах от нея, разхождайки се по пътечката. Някакъв човек си пийва биричка в очакване на влака, не може да има нещо по-безобидно…
Котя не ме подведе и дойде навреме. Излезе от таксито, войнствено поправи очилата си и започна да се озърта. Няколко минути изучавах околността, но не забелязах никой да дебне в засада. Да, на кого може да съм притрябвал…
— Котя! — извиках аз бившия си приятел, приближавайки се.
Котя подскочи на място и се вторачи в мен с такова мъчително желание да ме познае, че чак ми стана неловко.
— Аз съм — съобщих на Котя, докато пусках празната бутилка в кошчето за боклук. — Кирил Максимов. Твой стар… ъ-ъ-ъ… приятел.
— Не те познах — каза тъжно Котя. Извади от джоба си смачкани листи, разпечатани на принтер. Внимателно ги обходи с поглед. Въздъхна и ми ги подаде. — Всичко съвпада. На „ти“ ли ще бъдем?
Оказа се, че Котя не се е ограничил само с един запис. Вчера, когато се бяхме готвели да тръгваме към Мелников, той беше набрал още няколко реда:
„Сега ще отидем на гости на Мелников. Той е фантаст, току-виж ни посъветва нещо. За всеки случай, ако отново забравя всичко: моят злощастен приятел се казва Кирил Максимов. На двайсет и шест години е. Работи като мениджър в някаква компютърна фирма. Малко по-висок от среден ръст, нормално телосложение, оформя се малко шкембе“…
— Какво? Какво шкембе? — възмутих се аз. — Теглото ми е напълно нормално!
— Нормално тегло и работа на бюро — парира Котя.
„… шкембе, овално лице, пухкави бузи“…
— Човек ако те слуша, ще реши, че целият съм в тлъстини… — казах мрачно аз. — Тежа осемдесет килограма. Напълно нормално за ръста ми.
„… бузи, кафяви очи, тъмнокестеняви коси, нос с правилна форма, уши с ясно изразена месеста част.“
— Котя, ти да не си работил в милицията? — попитах. — Да си съставял словесни портрети?
Котя се усмихна.
„Като цяло лицето му е добродушно и привлекателно. Говори бързо, гласът му е леко приглушен, по време на разговора се опитва неумело да остроумничи и да се закача със събеседника. Ако се върна вкъщи сам и забравя за Максимов, то след като прочета тази бележка, ще си спомня за случилото се. С Кирил се случва нещо странно и изобщо не ми харесва, че съм забъркан в тази история.“
По-нататък следваше чиста половин страница — и още няколко реда от разказа, в който Котя беше вмъкнал бележката до самия себе си.
„Ето така! — завърши Семьон Макарович, изтривайки потта от челото си. — Това се казва тантра йога, измислена е преди хиляди години от древногръцките хетери.
— Много благодаря! — възкликна Юля и се изчерви.“
Погледнах към Котя и завъртях пръста си, опрян до слепоочието:
— Какви хетери?
— Древногръцки! — Котя си взе листите. — Такава ми е работата…
— Знам каква ти е работата.
— Какво стана вчера в Мелников? — попита Котя.
— А ти не му ли се обади? — поинтересувах се аз. — Спомняш ли си нещо?
— Обадих му се — отговори Котя с достойнство. — Той смята, че съм отишъл сам при него и сме си говорили за литература. Аз също си спомням това. И нищо друго.
— А как те спрях на излизане от входа? Котя поклати глава.
— Да отидем да седнем, разговорът ще бъде дълъг.
Взехме си по бутилка бира — Котя изхъмка, когато, без да го питам нищо, му купих любимата му „Оболон“; на себе си взех нормален „Туборг“. Започнах да разказвам. Без да крия нищо. И как купих нож, и как причаках Наталия Иванова, и как тя се закла…
— Сигурен ли си, че не си я намушкал ти с ножа? — не издържа Котя.
— Сигурен съм. Стоях с ножа в ръка, исках да разрежа тиксото…
— Невъзможно е да скочиш срещу нож така, че да се заколиш! — каза Котя с подозрение.
— А ти пробвал ли си?
Котя замълча.
Когато стигнах до милиционера, който ме беше пуснал, Котя започна да нервничи:
— Слушай, Кириле, това изобщо не е възможно!
— Но точно така си беше.
— Било, не било… — Котя се замисли. — Казваш, че са те били?
— Мислех, че ще ми строшат ребрата. Няколко пъти така ме изритаха…
— А съседът те удари в окото?