— Нещо не се връзва… — Котя остави книгите и ме погледна замислено. Взе коняка без особен интерес и промърмори: — Само за намаляване на стреса…
— И какво не се връзва? — попитах аз, когато отпихме.
— Нищо не се връзва. Ето, виж, какво имаме? Ти си най-обикновен московски младеж. Занимаваш се с някакви безсмислици, живееш в апартамент, подарен ти от родителите, не си женен, нямаш деца. Не притежаваш уникални таланти. Нали така?
— Да — признах си аз.
— В апартамента ти се е заселила чужда жена, изчезнали са всичките ти документи, забравили са те приятели и роднини. Ти подозираш за всичко това нечия зла воля — и се опитваш да разпиташ злодейката, отнела ти апартамента. Тя внезапно се самоубива. Арестуват те, но склерозата на ченгетата прогресира и те пускат.
— Наистина безсмислица — признах аз.
— Не! — Котя вдигна ръка. — Не си прав. Всичко се нарежда в една логическа последователност! Някаква сила те изтрива от нашата реалност. Що за сила е това — извънземните, масоните или Господ Бог — засега не е важно. Но виж какво става по-нататък. Обаждат ти се и те довеждат в изоставена водонапорна кула. Вътрешността на кулата е обзаведено жилище, при това през нощта обстановката се подобрява. А освен това в кулата има пет врати, и една от тях — засега само една — води към друг свят! При това недвусмислено ти намекват, че ще започнеш да изпълняваш функциите на митничар. Разбираш ли какво не се връзва?
— Не, не разбирам. Все тази същата „някаква сила“ се разпорежда.
Котя въздъхна. Сипа още по чаша.
— Тъпак. Вземи всеки… е, добре, семейните си имат своите странности… вземи който и да е несемеен младеж. Независимо дали е портиер, студент или преуспяващ служител на голяма фирма. Предложи му нова работа: митничар между световете!
— Интересно — признах си аз.
— Аз бих се съгласил! — Очите на Котя проблеснаха. Разбира се, от рязкото завъртане на главата, но изглеждаше така, сякаш очите му са просветнали от разгорещеност. — Всеки би се съгласил! Включително и ти!
— Знаеш ли… — Аз погледнах през прозореца. Над малкото градче Кимгим валеше сняг. Там вече се беше стъмнило. Там беше тихо, тайнствено и чисто. А през другия прозорец се виждаше как ръми дъжд и земята се е превърнала в кишава каша. Фучейки с черен дим, по пътя мина тежкотоварен камион. Неочаквано за себе си рекох: — Да. Бих се съгласил.
— Ами ето — кимна Котя. — Помисли си сега — за какво са всички тези усложнения? Апартаментът, документите, склерозата на приятелите, безумната самоубийца? Да бяха дошли да ти предложат работа — и готово… Ето това ме смущава, Кириле…
— Опитваш се да разбереш логиката на… — Думата „извънземните“ ми приседна и продължих: — На неясно кой. Може би те изобщо нямат логика.
— Винаги има логика! — отговори строго Котя. — Ако я няма, значи не разбираме случващото се. И това ме тревожи… А още…
Той взе една от книгите, отвори я в началото, прекара пръст по страницата. Попита:
— Какво е това асфетида?
— Източна подправка — отговорих аз, без да подозирам клопката. — Влиза в състава на кърито. Наричат я още хинг или асмаргок.
— Вярвам ти — съгласи се Котя. Отвори книгата малко по-нататък. — А какво е това… ъъъ… жуи?
— Тъкан. Памучна.
— А с какво се различава от обикновената тъкан?
— Ами… тя е такава… бяла или бежова, и на нея има едноцветна рисунка. Всякакви пастирки, зайчета, дръвчета…
Млъкнах.
— Загря ли? — попита Котя. — Когато спомена тилбюрито, веднага заподозрях нещо нередно… Или си работил като готвач в шивашка фабрика?
Поклатих глава.
Най-обидното беше, че не усещах никакви нови знания у себе си. Какви подправки? Аз знам само две: сол и пипер! Какви тъкани? Има естествени, има и синтетични. Синтетичните по-добре да не ги носиш. Особено ако са чорапи.
Но когато Котя зададе въпроса си, отговорът изскочи от само себе си. Представих си асфетидата (дори си спомних острата чеснова миризма) и голямо руло жуи с пасторални сценки.
— Това явно върви в комплект с длъжността — разсъждаваше на глас Котя. — Че иначе как ще работиш… ох!
Нервите ми бяха обтегнати, но разнеслото се почукване изобщо не ме уплаши — за разлика от Котя. Станах и тръгнах надолу.
— Почакай! Поне погледни през шпионката! — изстреля Котя, скачайки.
— Каква шпионка? — махнах с ръка аз.
— Недоглеждане е, че няма шпионка! — Котя явно вече беше изпаднал в паника. — На коя врата чукат? На коя врата?