А у мен имаше някаква непонятна увереност в себе си, която напълно убиваше самия дух на приключението. Ако трябва да дам сравнение, Котя се държеше като ловец от XIX век, отишъл в Африка да лови лъвове. А аз — като съвременен турист, тръгнал на сафари с удобен джип.
Може би така и трябваше?
Може би тук нямаше никакви лъвове?
Тръгнахме по крайбрежната улица. Тук беше по-лесно да се върви, вятърът издухваше снега към морето. От лявата ни страна, се точеха къщи, от дясната — парапетът с фенерите и губещите се в далечината светлинки на кораба. Котя подскачаше в движение и криеше длани под мишниците си. Аз, честно казано, също съжалих за липсата на ръкавици. Снегът отново се усили не на шега.
А после през виелицата се очерта здание на брега. Тук крайбрежната улица правеше дъга към морето, а на образувалата се площадка стоеше двуетажна къща. Също тухлена, но жива — с топла светлина в покритите със завеси прозорци, с дим от комина, с разчистен сняг пред входа. Такива къщи се рисуват от възпитаните деца, които обичат родителите си. Освен това могат да се срещнат в благоустроена и уютна Европа.
При нас нещо не виреят.
— Ама че идиоти — каза Котя, спирайки. — Ама че сме идиоти!
Виж го ти — с очила, но пръв беше забелязал табелата над широката двукрилна врата.
— И защо решихме, че трябва да търсим роза? Бяла? През зимата? — Котя изсумтя от възмущение. — Това е хотел. Или ресторант. Ресторант ще е още по-добре… Отиваме ли?
— Почакай. — Хванах го за рамото. — Почакай.
Котя послушно спря.
Оглеждах сградата. Какво ме тревожи? Там сигурно е топло. Там вероятно наистина ще ни сервират нещо. Ако ги помолим. И ще отговорят на въпросите ни…
— Аз ще вляза пръв. — Погледнах строго Котя. — Разбра ли? А ти най-добре засега изчакай тук…
— Нека да отгатна — каза Котя. — Ти сигурно си служил в десантните. Или имаш красив цветен колан по карате.
— Не.
— Тогава не се прави на герой!
— Добре. — Отказах се да споря. — Само върви след мен. Моля те.
„Моля те“ свърши работа. Котя кимна.
Приближих се към вратата. Красива дръжка — бронзова, старинна, във вид на ноктеста птича лапа… какво се мотая, тук всичко е старинно! Нима съм се уплашил?
Хванах студения метал и дръпнах вратата. Тя се отвори с лекота.
— Какво има там? — попита Котя иззад рамото ми.
Там имаше малка стая, подобна на антре или гардеробна. Всички окачалки на стените бяха празни. Две врати. Голямо кресло, тапицирано с протрито червено кадифе. То беше празно, и това кой знае защо изглеждаше нередно. От стените стърчаха няколко лампи с цветни абажури. Изглежда, газови — светлината трепкаше, сякаш е от пламък.
Влязохме.
— Стилно — каза Котя. — И празно. Но топло!
Бутнах вътрешната врата. Зад нея вече се намираше това, което очаквах да видя: огромна зала (за нея ми се искаше да използвам именно тази дума — „зала“); таванът — на четири или дори пет метра височина; навсякъде солидни, здрави мебели: кресла, масички, шкафове със съдове; стените — окичени с бежови гоблени. Голяма камина с разпален огън, а на мраморния й плот — стъклени и керамични дрънкулки. Широки стълби към втория етаж. Ъгълът на залата беше зает от масивен барплот. Никакви металически подставки за чаши, никакви никелирани подпори, само матовочерно дърво. Зад барплота, до стената — тесни рафтове с шарени бутилки, по-нататък — полуотворена врата. На пода на залата лежеше светлокафяв килим със странен рисунък от безпорядъчно разхвърляни тъмни петна.
— Каква странна рисунка — каза Котя, гледайки под краката си. Погледна ме умоляващо: — Нали?
— Това е кръв — казах. И се огледах.
В гардеробната стоеше човек. Явно беше излязъл от втората врата след влизането ни вътре. Не ми харесаха дрехите му — панталони и пуловер в черно, всичко прилепнало, даже хлъзгаво на вид, не можеш да го сграбчиш. Дреха за битки, а не за сипване на напитки при камината. Не ми хареса и черната качулеста маска на главата, с процепи само за очите. Очите също не ми харесаха — студени, безмилостни. И никак не ми хареса тежката и къса тояга в ръката му.
Какво съм тръгнал да изброявам, човекът изобщо не ми хареса!
Нито пък начинът, по който се приближаваше — предпазливо, държейки тоягата леко наклонена.