— Кириле, не трябваше да идваме тук — каза Котя с треперещ глас, гледайки зад гърба ми.
Проследих погледа му — зад барплота имаше още един мъж в черно. Или се беше крил отдолу, или бе излязъл през вратата. Въобще не приличаше на добродушен барман, мечтаещ да ви смеси необичаен коктейл. Като начало щеше да му се наложи да остави тоягата и ножа с широко листовидно острие.
От някаква незабележима врата в далечния край на залата излязоха още двама, облечени в черно. Също с тояги и ножове.
И нямаха вид, че се опитват да ни хванат. По-скоро бяхме досадна пречка, която трябваше да се отстрани по максимално прост и надежден начин.
Мъжът зад барплота леко вдигна ръката с ножа.
Мъжът от гардеробната беше прекрачил през прага и сега стоеше на два метра от нас.
— Кириле… — започна Котя.
Изобщо не го слушах. Узурпиралият барманското място човек стремително замахна с ръка. В същия миг изстрелях ръката си напред срещу проблясващия нож и изритах Котя под коляното — както можеше да се очаква, той рухна.
Всъщност това е абсолютно невъзможно. Освен ако не са те обучавали от детската ти възраст в някакъв Шао Лин. Но в момента не се замислях върху такива дреболии.
Докоснах ръкохватката на летящия нож и промених траекторията му. Той се вряза в гърдите на човека, застанал на пътя ни за бягство. Цялото широко острие се скри вътре; само късата ръкохватка, която изобщо не приличаше на ръкохватка, остана да стърчи от черния плат. Човекът издаде хриплив звук и падна на колене.
Този път вече не можех да кажа, че нямам вина за това.
Човекът, хвърлил ножа, прескочи барплота — красиво, опирайки се само на лявата си ръка, докато замахваше в движение с дясната, стиснала тоягата. Тоягата се носеше право към главата ми. Приклекнах, като оставих удара да прелети над мен, и ръгнах нападателя в гърдите с изпънатата си длан. Убиецът сякаш се пречупи. Отлетя назад, изпусна тоягата и безпомощно застърга с ръце по гърдите си. Ударих го пак, кой знае защо отново не с юмрук, а с разперени пръсти — отдолу под брадичката. И не чух, а по-скоро почувствах хрущенето на гръбначните прешлени, когато главата му се отметна назад.
Онези, които все още бяха живи, се спряха. Не показваха страх, макар че лично аз при вида на невъоръжен човек, убил двама нападатели, само преди три дни бих напълнил гащите. Те по-скоро изглеждаха объркани.
— Функционали? — неочаквано каза един от тях.
— Не. Не може да бъде — отговори вторият.
Изглеждаха като лошите герои в детските анимационни филмчета. При това единият все още държеше тояга в дясната си ръка, другият — в лявата, така че изглеждаха като огледални отражения един на друг.
— Кириле, ти ги уби! — възкликна внезапно лежащият по гръб Котя и се опита да се изправи. На лицето му беше изписан по-голям ужас, отколкото когато те се готвеха да ни убият. — Ти ги уби!
Левакът неочаквано изрита оказалия се пред него стол — с такава сила, че го запрати към главата ми. И двамата се хвърлиха в атака.
Улових стола с две ръце за резбованите крака и с едно движение ги счупих. Обърнах ги с острите счупени краища напред. И ги забих в гърдите на нападателите, преди те да успеят да стоварят тоягите си върху мен.
Както се изясни в хода на експеримента, дървеният кол в гърдите е смъртоносен за човека не по-малко, отколкото за вампира.
Левакът рухна право върху Котя, който с вопъл изскочи изпод потрепващото тяло. Отстъпи надалеч от мен, сякаш очакваше, че ще убия и него.
Честно казано, защо да не си помисли подобно нещо? Та нали аз бях почти непознат човек за Котя…
— Ти ги уби! Ти… ти…
— Те щяха да убият нас! — изревах аз. — Какво ти става, та нали искаха да ни убият! Между другото, ножът летеше право към гърлото ти!
Котя кимна, но без особена увереност. После очите му се проясниха, безумният ужас си отиде. Но явно обещаваше да се върне.
— Котя, не съм маниак. Не съм психар. Те нападаха, а аз се защитавах.
— Как ги… как успя? — Котя свали очилата си и започна да ги търка. При това лицето му, както често се случва с очилатите, стана объркано и беззащитно.
Огледах четирите неподвижни тела. Единият с нож в сърцето, другият със счупен врат, двамата, които прободох. На единия парчето дърво беше излязло през гърба. С такава сила ли трябваше да го удрям? Погледнах с лек ужас ръцете си. Така човек може да поиска да си бръкне в носа и току-виж си откъснал половината глава…