А четвъртият, макар и да е стрелял с парабелум, лесно може да се окаже и наш разузнавач, убил някой от първите трима негодяи.
Та хората в черно явно не бяха загрижени за реномето си. В малката стая — мислено я определих като пушалня, — видях три неподвижни тела. Старица, млада жена и момче-тийнейджър.
За всичко си има своето място и време. На изтезанията им прилягат тъмните килии на подземията. Сред меките кресла и дивани (пък дори и да са кожени, а не от розова коприна) и стъклените масички с кристални пепелници неподвижните окървавени тела изглеждаха особено отблъскващо.
А още — и предизвикващата силно гадене смесица от миризмите на хубав тютюн и наскоро пролята кръв…
Подчинявайки се на инстинкта да защитя по-слабия, първо се приближих до голия до кръста юноша, завързан за едно кресло. Момчето беше на 14 или на 15, което вече трудно можеше да мине за невинна детска възраст, но все пак… Бяха го завързали някак картинно, както тъпите злодеи завързват младите герои в детските филми — с използването на десет метра дебело въже, без да е гарантиран успешен резултат. Краката бяха привързани към крачетата на креслото, ръцете — към подлакътниците, тялото и шията му също бяха овързани.
И навсякъде — кръв. Върху торбестите панталони от тъмнокафяв плат, върху пъпчивото момчешко лице. Кръвта беше съвсем прясна. Но от многобройните прорези — върху лицето, ръцете, тялото — вече нямаше кръвотечение.
Предпазливо доближих пръст до сънната артерия. И усетих слабо, рядко пулсиране.
— Той е жив — учудих се аз.
— Какво? — Котя все още стоеше до вратата. — Та на него му е изтекла цялата кръв!
— Хлапакът е жив. — Изправих се. — Куп дребни прорези, но нищо страшно. Развържи го и го сложи на дивана…
Самият аз отидох при жената. Същата картина: плитки прорези, кръвотечения. Беше изгубила много кръв, стори ми се, че килимът под краката ми влажно жвака. Но беше жива.
— Що за идиот е завързвал възлите? — ругаеше Котя, докато махаше въжетата от хлапака. — Развързват се с лекота…
— Те са не само глупави, но и целомъдрени — казах аз, гледайки жената. — Не са си направили труда дори да свалят дрехите й…
Разбира се, аз съм профан в изкуството на изтезанията. Но след като са взели да измъчват някого и да го ръгат с ножове, то е разумно преди това да съблекат жертвата. Първо, виждаш резултата от работата си. И второ, голият човек предварително е изплашен и унижен.
А тук — на хлапето му бяха свалили само ризата, а жената изобщо не бяха рискували да я събличат.
У старицата — тя беше поне на шейсет — също напипах пулс. Тя беше може би най-колоритна от тримата. Ако хлапето бе типичен тийнейджър, на когото му е време да рекламира лосион против акне, а жената напомняше за обикновена четирийсетгодишна домакиня, то старицата приличаше най-вече на знаменита актриса на възраст. Нямам предвид външността, а онзи рядък тип харизматични жени, които с годините губят външната си привлекателност, но придобиват вътрешна сила. Стара, но добре сложена; с набръчкано, но своеобразно лице; с прошарени, но гъсти и добре поддържани коси. Сред рускините такива са рядкост — обикновено те се превръщат или в изтерзани, или в свадливи бабички. Сред западните също — те в по-голямата си част мигрират в страната на бодрите туристки с шорти и фотоапарати.
Дръпнах ръката си и замислено отстъпих от креслото.
Старицата я бяха измъчвали най-малко. Няколко синини — бяха я удряли по лицето уж със замах, но неумело. Няколко прореза по шията — по-скоро са я сплашвали, притискайки нож към гърлото й. Разкошната морскосиня копринена рокля с висока яка дори не беше измачкана.
— Странно — обади се неочаквано Котя. — Като във вица.
— В кой виц?
— Този, в който бабата наела наркомани да колят свинята… А те излизат от плевнята и казват: „Не я заклахме, но я пребихме“.
— Домъкни тук някой от труповете — помолих го аз.
— Какво? — потрепна Котя. — Какво, какво?
— Довлечи един труп, какво, трудно ли ти е? — попитах. — Не ми се иска да оставям тези без надзор… Или аз да отида, а ти ще ги наглеждаш?
Котя преглътна. Погледна трите неподвижни тела, пролятата навсякъде кръв. И отиде в голямата зала.
Когато приключвах с развързването на старицата (все същите многобройни, но не твърде надеждни възли), Котя доста бодро довлече един труп, теглейки го за краката (съдейки по липсата на кръв, това беше онзи, на когото строших врата).