— Благодаря — казах аз. Оставих изгубилата съзнание баба, наведох се над тялото и свалих качулката от главата.
Нищо необичайно, ако не се смята, че това беше убит от мен човек. Европеид, на 25–30 години. С грубовато, незабележително лице. На шията, на мястото на удара — пурпурен вътрешен кръвоизлив. Нямаше пулс, разбира се. Повдигнах клепачите, погледнах зениците и се изправих.
— Мъртви са — поясних на Котя. — А аз си помислих, че тук всички…
Старицата в креслото застена и се размърда. Обърнахме се към нея точно навреме: тя отвори очи.
— Ние сме приятели! — бързо казах аз. — Не се безпокойте.
Старицата погледна към мен. После към Котя. Отново към мен. Задържа погледа си — сякаш виждаше нещо, недостъпно за мен.
— Ти откъде се взе, войниче? — изрече тя хрипливо. — А аз си мислех, че край с нас…
Тя се изправи тежко в креслото, обърна се.
— Живи са — успокоих я аз. — В безсъзнание, но живи.
Старицата рухна в креслото. Кимна с благодарност. Изведнъж осъзнах какво точно е странното в нея: обикновено възрастните хора или се съсухрят, или затлъстяват. А тази бабка, при всичките й бръчки, беше успяла да запази нормална, почти спортна фигура. И днешната й слабост изглеждаше предизвикана от изтезанията, а съвсем не следствие от възрастта.
— Благодаря, съседе — каза бабката и ми подаде ръка. Поколебах се за секунда, а после се здрависах с нея — явно не очакваше целувки. Ръкостискането й беше силно.
— Няма за какво. — С усилие се удържах да не кажа: „Всеки на мое място би постъпил така“…
— Бяла — рече бабката.
— Какво?
— Роза Давидовна Бяла. Собственичката на хотела.
Котя подсвирна. И се закикоти нервно.
— Кирил Данилович Максимов — представих се аз. — А този тип се казва Константин Чагин. Как ти е бащиното име?
— Игоревич — каза кисело Котя. — Можеше да го запомниш.
— Много ми е приятно — кимна Роза Бяла. Погледна накриво неподвижното тяло в черни дрехи и поклати глава съчувствено, но без капка съмнение върху лицето си. — Глупаци…
— Кои са те? — попитах.
— Не знам, Кирил Данилович. Не знам. Видели са хотела и са успели да влязат в него — значи не са лишени от известни способности. Но не са от нашите.
Двамата с Котя се спогледахме.
— А какво искаха?
— Струва ми се, че и те самите не бяха много наясно — изсумтя Роза. — Търсеха гост на хотела ми. Е, аз сега нямам гости. Не е сезонът, не виждате ли? Костя, мило момче, донеси ми вода. Гърлото ми е пресъхнало. Само че не от чешмата, в кухнята има бяла емайлирана бака с вода. Донеси пълна гарафа.
Котя послушно изскочи от пушалнята.
— Какъв учтив младеж — кимна одобрително Роза. — Приятно е, че вие сте си запазили приятели сред хората.
— А не трябва ли да има?
— Нима роднините и близките не са те забравили? — отговори с въпрос Роза. — Такава ни е съдбата…
Откъм залата се разнесе грохот от падащ стол. И вик. Роза Давидовна се надигна в креслото:
— Всичките ли ги уби?
— А колко бяха? — отвърнах аз, вече осъзнавайки, че отговорът съвсем няма да е „четири“.
— Седем… или шест? Не, навярно…
Не останах при нея да уточнявам. Хванах тоягата, която бях сложил върху масичката. И се хвърлих към вратата.
Явно бяха слезли от втория етаж. Единият държеше Котя за косата, отметнал главата му назад и допрял нож до гърлото му. В ръката на Котя имаше голяма стъклена кана с вода. Още двама в черно, също с ножове в ръцете, предпазливо се прокрадваха към пушалнята.
Появата ми явно не ги зарадва. Застинаха за няколко секунди.
— Пуснете го — казах аз.
Онзи, който държеше Котя, направи недвусмислен жест, прекарвайки ножа до самото гърло на пленника.
— Остави го! — Един от черните изведнъж свали качулката от главата си. За моя изненада това се оказа девойка — на двайсет години, късо подстригана, с леко дръпнати очи и мургаво лице. Не чиста азиатка, но явно със значителна част източна кръв. — Кой си ти?
— Няма значение — изстрелях. — Пуснете приятеля ми!
Девойката се поколеба. Явно те не бяха видели и чули предишната схватка. Но резултатите от нея бяха пред очите им.
— Ако го пуснем, ще ни оставиш ли да си тръгнем?
Котя ме погледна умолително. Съдбата беше отредила на скромния труженик на жълтата преса доста приключения през този ден.