Честно казано, не се съмнявах, че ще мога да убия още трима. И дори бях почти сигурен, че Котя няма да пострада.
… Вдигам ръка — толкова бързо, че те не успяват да реагират. Хвърлям тоягата — тя полита като снаряд и удря тежко в челото онзи, който държи Котя. Той пада по гръб — или мъртъв, или зашеметен. А аз скачам напред, отклонявам се от хвърлените към мен ножове — стоманени мълнии, безпомощно прорязващи въздуха; троша врата на черния с маската — отново онова влажно, провлечено хрущене; удрям девойката в корема, после по тила — тя пада в несвяст и ще мога да я разпитам…
Най-вероятно точно така щеше да стане.
Разбира се, ако тази непонятна сила, която ми помага да се разправям с въоръжени врагове, ми позволи да оставя някого жив…
— Пуснете го и си вървете — казах.
— Той лъже — изрече бързо онзи, който държеше Котя. Съдейки по гласа му, това беше младеж, на самата граница на истерията. — Ще ни убие. Един функционал-полицай няма да ни пусне…
— Той е митничар, глупако! — извика девойката. — Тръгваме си! Пускаме приятеля ти и си тръгваме!
Тя разтвори дланта си и ножът падна на пода. След секунда колебание партньорът й също пусна ножа си. Започнаха да отстъпват към вратата.
Младежът, който държеше Котя, неохотно отдръпна ръката си с ножа и лекичко блъсна пленника. Котя, смешно ситнейки с крака, се затича към мен, без да пуска гарафата с вода. Пристъпих напред, прикривайки го с тялото си. Наредих:
— Отнеси водата на Роза Давидовна.
Нищо не спасява от паника така, както простите и разбрани действия. Котя кимна и хукна към пушалнята.
Оцелялата троица нападатели бързаше да се оттегли. Първа изчезна през вратата девойката, последвана от партньора си. Последен вървеше онзи, който беше хванал Котя.
И в този момент постъпих глупаво. Буквално за секунда обърнах глава, за да видя какво става в пушалнята. Там не ставаше нищо особено: старицата стоеше и пиеше право от гарафата, Котя гледаше с опасение към вратата.
Остра болка прониза лявото ми рамо. Обърнах се точно навреме, за да видя последния нападател, готов да хукне към вратата. От рамото ми стърчеше дръжката на нож.
Замахнах, тоягата се понесе във въздуха и удари младежа по тила. Дори през цялата зала се виждаше, че черепът се е строшил като зряла ябълка, ударена с юмрук. Черният разпери ръце и рухна в отвора на вратата.
Ама че идиот…
Вратата веднага хлопна — и се затвори сама, като изблъска тялото в антрето. Тежкото резе се затвори с трясък. Чу се гласът на Роза:
— Така ще е по-спокойно.
Хванах ножа и го измъкнах от ръката си. Отвън не се виждаше нищо, освен разрез. А някъде под якето по ръката ми течеше кръв, удивително гъста и гореща. Не ме болеше, само чувствах изтръпване и пулсиране някъде в пръстите.
Влетях в пушалнята. Захвърлих окървавения нож върху масичката. Седнах, притискайки раната. Котя ужасено се вторачи в мен.
— Драскотина — казах.
— Аз… аз ще те превържа — промърмори Котя. — Кириле, как си? Много си пребледнял…
Човекът е изумително нещо. Убих петима. И не изпитвах задължителните, ако се вярва на писателите, угризения на съвестта и тежки терзания. Но беше достатъчна една-единствена рана, която явно не беше опасна, за да се уплаша. Веднага почувствах хлад в гърдите.
— Дайте да погледна, младежо…
С уверени движения Роза ми помогна да сваля якето и пуловера, разкопча ризата ми. Целият ми ръкав беше в кръв. Мръщейки се, измъкнах ръката си.
— Минутка — каза Роза. В ръката й се появи мокра кърпичка, с която тя се зае прецизно да бърше кръвта. Погледнах рамото си. Там имаше рана, покрита с червените гнойни струпеи на възпаление.
— Това нещо ново ли е за вас? — Роза ме погледна в очите.
Кимнах.
— Ще свикнете.
Старицата се извърна и погледна проницателно неподвижно лежащата жена. Повика я:
— Клавдия! Клавдия, съвземи се!
Жената бавно се надигна. Погледна към Роза, после и към нас.
— Виждаш ли, всичко е наред — каза Роза. — Дойде помощ. По-добре ли си?
— Да, Роза Давидовна.
— Чудесно.
Жената се наведе над юношата, разтърси го за раменете. Той се надигна. Клавдия хвана полупразната кана, отпи няколко глътки, подаде я на момчето. То започна да пие жадно. Водата течеше по лицето му, отмивайки кръвта. Момчето остави празната кана и потърка лицето си с ръце. Вече нямаше белези върху кожата си.