— Политика?
— Не, опитах се да крада — отговори спокойно Роза. — Какво искате, такива бяха времената… Всеки оцеляваше както може. Започнаха да ме разследват. Вече беше късничко да бягам на моите години… Ако се бях родила мъж — щях да се застрелям, тогава това беше модно, но никога не съм харесвала еманципацията. Да лежа в моргата с дупка в главата? Не, благодаря! А поглъщането на отрова е за девойките-истерички. Така че изчаквах естественото развитие на събитията. И изведнъж започна истинска дяволщина! Идвам на работа и си мисля само за едно — дали ще се озова в ареста днес или утре. А не ме познават! Къде отиваш, бабо, казват! Няма свободни стаи!
Тя тихичко се засмя. Аз кимнах.
— Връщам се вкъщи. Мъжът ми, сега покойник, гледа странно. Но нищо. Вечеряхме, легнахме да спим. Сутринта той се събужда — и започва да крещи! Каква си ти, защо си в леглото ми… Какъв глупак, а? Намерил си в леглото си жена, макар и не млада — възползвай се от случая! Викам му: „Полудя ли, дъртако? Аз съм жена ти!“. А той надава вой, че жена му била починала преди петнайсет години, погребана е на гробището, той е честен вдовец и някаква си стара вещица няма да му отнеме стаята… Изплюх се във физиономията му за тези думи и напуснах дома ни. Три дни обикалях из Питер. Спах по улиците, просих, мислех, че съм полудяла. И изведнъж един пощальон се приближава към мен. На улицата, представяте ли си? Връчва ми телеграма. А на нея — адрес на Литейни проспект и предложение да отида там. Нямам какво да губя, отивам на адреса. Намерих го — малко магазинче до военния клуб. Погледнах витрините — и за малко да падна. Знаете ли какви времена бяха? А зад стъклата — изобилие… Червена и бяла риба, живи раци, черен и червен хайвер, вина и шампанско, прясно филе, мариновани зеленчуци, маслини в саламура, плодове с глазура, шоколад… Не съм виждала такова нещо и в най-добрите години на НЕП-а. Само при царя и то не във всички гастрономи… А хората минават оттам — как не го виждат… Влизам и нищичко не разбирам!
Тя погледна мен и Котя, сякаш за да провери дали вярваме или не. Дръпна си от пурата и продължи:
— Влиза собственикът, културен младеж, поглежда ме изпитателно и казва: „Вие ще вземете да припаднете от глад, уважаема“… Нахрани ме, напои ме, всичко както си трябва. И казва: „Сигурно всички са започнали да ви забравят? В работата не ви познават, вкъщи не ви признават?“. Кимнах. И той ми обясни всичко… това, което ще ви разкажа сега.
— Не, такива чудеса не се случват — каза мрачно Котя. — Нищо няма да чуем. Ще започне пожар или земетресение.
— И този търговец ми разказва, че съм избрана.
Котя изсумтя.
— Животът е кратък. Сега не го разбирате, но когато станете на шейсет, ще се убедите, ако доживеете дотогава. Както казват хората: и добре да живееш, пак умираш… Но! — Роза вдигна пръст назидателно. — Това е съдбата на обикновения човек. Съвсем друго е, ако си достигнал висотата на майстор в своята работа.
— Например — в хотелиерството? — попита Котя с ирония.
— Например — да — съгласи се Роза. — Или в дърводелството. Или в живописта. Или във военното изкуство. Такива хора не умират. Те стават майстори. И изчезват от живота!
Аз потрепнах.
— Обикновените хора забравят за теб — продължи Роза с леко съжаление. — И роднините, и приятелите. Документите ти се разпадат. Мястото ти в живота става празно, сякаш никога не си се раждал или си умрял отдавна. Затова пък ставаш майстор и можеш да живееш вечно. Понякога в своя свят. А понякога и в друг. Където си нужен.
— Масоните — каза Котя. — И паралелните светове.
Роза се засмя тихо и снизходително.
— Младежо, не вярвайте на жълтата преса и евтините драскачи… Какво общо имат тук масоните? Най-обикновени хора, добили истинско майсторство в своята професия, започват нов живот, стават майстори…
— Или функционали? — попитах аз.
Роза кимна:
— Да, някои ги наричат така. Но ние, руснаците, няма защо да си кълчим езика. Майстори! Прекрасна, горда дума. Аз съм майстор в работата си, хотелиерството. Вие, както виждам, сте майстор-митничар? Възхищавам ви се, че сте преуспели в толкова млада възраст.
— Не съм митничар — казах аз.
Роза се усмихна:
— Но нали виждам! Вие сте наш. Вие също сте избран!
— Няма лъжица… — каза Котя и седна против Роза.
— Каква лъжица?