— Не ми обръщайте внимание… — В Котя се пробуди някакъв професионален журналистически интерес. — Как живеете тук вече осемдесет години? Не остарявате…
— Както виждате.
— Това нали не е Земята?
— Това е Кимгим. — Казана от Роза, думата звучеше меко, сякаш с украински акцент. — Тук континентите имат малко по-различни очертания, но градът е разположен горе-долу на мястото на Стокхолм. Впрочем аз не се интересувам особено много от географията.
— А откъде имате този хотел?
— Всеки майстор, младежо, получава място, където може да приложи талантите си. Когато дойдох тук — през митницата на гарата в Николаев, — на това място имаше полуразрушена плевня. Но аз усещах, че тя е моя. С всяка прекарана тук нощ зданието се променяше. И така, докато не стана такова, каквото ми се искаше. — След кратко колебание Роза добави: — Ако бях пожелала, тук щеше да има хотел, по-голям от „Европейски“. Но на мен винаги са ми харесвали малките уютни хотелчета.
— Значи вие не остарявате… получили сте възможност да се занимавате с любимата си работа и такъв хотел, какъвто сте искали… и някакви способности, превъзхождащи човешките… раните ви зарастват и още нещо, нали? — Котя изброяваше, а Роза кимаше в отговор. — Вие… вие като че ли не сте човек?
— Майстор — каза Роза.
— И много такива като вас ли има? И живеете в няколко свята и пътешествате между тях? И това е вече отдавна, от десетки и стотици години? Защо не знаят за вас?
— Защо да не знаят? Ето вие, Константине, сте обикновен човек. Но приятелят ви майстор ви се е доверил — и сега вие знаете. С течение на времето ще започнете да забелязвате и други майстори, тази способност май може да се тренира. Клава и Пьотър отдавна умеят да различават майсторите от обикновените хора.
Роза се наслаждаваше на разговора, това веднага си личеше. Сигурно не й се случваше често да поучава неопитни майстори. И не изглеждаше да лъже.
Само че какъв майстор съм аз? Какъв митничар? Какви висини съм достигнал, за да се превърна внезапно в свръхчовек?
— А кой ви управлява? — не се спираше Котя.
— Управляват ги тълпите, младежо — усмихна се Роза. — Ние сме майстори. Ние сме самодостатъчни.
Бих могъл да й напомня, че преди половин час самодостатъчният майстор на хотелиерското дело беше завързан за креслото, но се сдържах. Вместо това попитах:
— Значи не знаете кой ви нападна?
— Местните — отвърна кратко Роза. — Явно сред тях е имало човек, знаещ за нас. И ето че са тръгнали да преследват…
Тя изведнъж присви очи и със замах загаси пурата в пепелника. Намръщих се от острата миризма.
— Кирил Данилович, та те са дошли за вас! Да, да, да… несъмнено! Знаели са, че ще дойдете при мен, и са решили да ви хванат! Но са им се объркали сметките. Кажете, младежи, а защо дойдохте при мен?
— Помолиха ни — изрече Котя с посърнал глас. — Една дама… Една мац… Една жена. Подхвърли ни бележка, че трябва да намерим бяла роза и ще отговорят на всичките ни въпроси. Мислехме, че трябва да намерим цвете. После решихме, че се отнася за този хотел…
— Примамили са ви в капан! Но са им се объркали сметките! — Роза плесна с ръце. Интригата на случващото се явно караше старицата да се разчувства. — Какво коварство! Ще се свържа с най-близкия майстор-охранител… Вие вероятно още не се познавате със съседите си?
Поклатих глава. За разлика от Котя, аз не изпитвах разочарование. Но някак подхвърлената бележка не ми се връзваше със засада.
— Трябва да се върнем — казах. — Май ще потегляме.
— Какви ги говорите! — поклати глава укорително Роза Давидовна. — В тази виелица? Защо? Ще пренощувате при мен. — Ще изпитате какво е гостоприемството на майстор! А Клава готви прекрасно, ще се учудите какъв изкусен кулинар е…
— По-добре да се върнем в кулата — повторих. — Е… вие трябва да ме разберете. Като майстор — майстор.
Това подейства. Старицата закима:
— Да, разбира се. Да, разбирам… Значи вие също имате кула?
— Защо също?
— Ако знаехте колко е предвидима мъжката фантазия — изрече Роза, изправяйки се. — Половината майстори предпочитат да живеят в кули.
Котя изглеждаше недоволен, но премълча. Спуснахме се долу, където вече почти не бяха останали следи от побоя. Момчето Петя бършеше някакви петна на стената, майка му дрънкаше със съдовете в кухнята.
— Сега е зима — каза Роза с тъга. — Елате ни на гости през лятото. Много гости, весел смях, цветя във вазите. Каня музиканти от града, тук свири пиано…