— А защо сега няма никого? — попита Котя. — Разбирам, зима е. Но все пак? Крайбрежната улица е пуста, само фенерите светят. Къщите са затворени.
— Ами… нали не е сезонът… — повтори Роза. Погледът й изведнъж стана жалък и смутен. — Случва се. В малките крайморски хотели през зимата винаги е така. А жителите… те също се разотидоха.
Котя ме погледна и кимна:
— Наистина трябва да тръгваме. Беше ни много… — Той се вторачи в Петя, който машинално изплакваше парцала във ведрото. Парцалът оцветяваше водата в червено и Котя, преглъщайки думата „приятно“, завърши: — … да се запознаем.
И в този момент на вратата се почука. Роза Давидовна потрепна. Петя изпусна парцала и застина с отворена уста, от кухнята надникна Клавдия.
— Ако са се върнали… — започна Роза. — Но вие нали ще можете да ни защитите, Кирил Данилович?
Свих рамене.
Роза хвърли поглед към полилея и той светна. Гордо вдигнала глава, тя се приближи до вратата и я отвори широко.
В антрето все още се кълбеше пара и дори летяха снежинки. Пред вратата стоеше човек със сиво палто с качулка, с ботуши и кожена шапка. Може би на около четирийсет години или малко по-стар. И с много разтревожено лице. Едва когато ме видя зад гърба на Роза, в погледа му се появи облекчение.
— Майсторе? — изрече смаяно Роза. — О… добър вечер!
— Там, зад хотела, има пет трупа — каза човекът, без да губи време за поздрави.
— Това е ужасно, Феликс! — Роза започна да чупи ръце върху гърдите си. — Някакви побъркани хора нападнаха хотела. Търсеха младия майстор…
— Търсели са мен — отсече Феликс. — Да вървим, младежо. Сам ли сте?
— С един приятел.
Феликс се намръщи.
— Какво пък, ще ви взема и двамата… — Той се обърна към старицата. — Роза Давидовна, бъдете по-внимателна, моля ви. Нали разбирате колко ще ни липсвате, ако се случи непоправимото…
— О, Феликс…
Кой знае защо, не ми се искаше да споря и да губя време напразно. Хванах Котя за ръкава и го помъкнах след себе си. Момчето Петя гледаше след нас с простодушно любопитство. Клава бързо се кръстеше, Роза Бяла съпровождаше с поглед Феликс с безмълвно обожание.
Излязохме във виелицата.
Каляската беше спряна право пред входа. Най-обикновен файтон с вдигнат заради снега гюрук, само че не с колела, а с плъзгачи. В него бяха впрегнати два коня, чиито поводи бяха намотани на незабележим стълб до вратата на хотела. Яркият фенер, закачен от дясната страна на каросерията, светеше точно върху проснатите на десетина метра тела, вече покрити със сняг.
— Много приказки ли ви наприказва Роза Давидовна? — попита Феликс, докато затваряше вратата след себе си.
Котя се разсмя нервно. А аз казах с облекчение:
— Много. Че се родила през 1867…
— Вечно се подмладява — изсумтя Феликс. — Каква е разликата дали е петдесета или шейсет и седма? Но не, все ако може да излъже… Сигурно се е нарекла и управителка на хотела, нали?
— Помощник-управителка.
— Тя е камериерка. Беше камериерка, такава си и остана. И хотелът й е мечта на камериерка. Чисто, топло и нито един гост. — Феликс се намръщи. — Настанявайте се, момчета. Няма какво да правим повече тук.
— Тя ви нарече майстор… — Не довърших фразата, но Феликс разбра въпроса.
— Още един каприз. Майстор, просто невероятно как ги измислят такива неща… Ние сме само функционали. Хайде, качвайте се в шейната, ще имаме време да си говорим!
10
Времето беше същинско безобразие. Виелицата налиташе с кратки снежни атаки, после вятърът утихваше, от небето започваха да валят едри коледни парцали сняг — за да бъдат сменени след минутка от дребни ледени зрънца и замитаща пътя фъртуна. Конете тичаха бавно и шейната се люлееше плавно, приспивно. Задните седалки в шейната приличаха на тясно диванче, покрито с кожен калъф, за краката долу имаше нещо като кожено покривало. Никога по-рано не се бях возил на шейна и очаквах да е доста по-неудобно.
Вече се бяхме отдалечили на три километра от хотела, а унилите тухлени сгради продължаваха да се точат покрай крайбрежната улица и нямаше жива душа… Добре щяхме да се наредим с Котя, ако се бяхме опитали да изминем целия този път пеша.
— Казвам се Кирил! — представих се аз със закъснение. — А приятелят ми е Константин. От Москва сме.
— Много се радвам — отвърна Феликс, без да демонстрира особени емоции.