Упорито се опитвах да поддържам разговора:
— Феликс, защо никой не живее тук?
— Това е заводски квартал — отговори кратко той. — Промишлена зона. А сега са празници.
— И все пак? Защо няма абсолютно никого? — настоях аз.
Феликс дръпна юздите, забавяйки конете. Също интересно усещане — покрай автомобилите бях свикнал, че може да се спре във всеки момент. Шейната измина още петдесет метра, преди да спре окончателно.
— Наистина ли искаш да научиш? — попита Феликс.
Кимнах. Лицето на Феликс беше сериозно, даже мрачно. Ако сега кажеше, че градът е окупиран от чуждопланетни пришълци, превзет от вампири или покосен от чума, щях да му повярвам.
— Огледай се наоколо. Кой идиот би отишъл да се разхожда по крайбрежната улица при такова време?
Исках да му отговоря — и не намерих какво да кажа.
Феликс се усмихна. Но в този момент откъм морето нещо плисна тежко — като че ли връхлетя особено голяма вълна. И този плясък сякаш изми усмивката от лицето на Феликс.
— Още една причина! — извика той, удряйки силно конете с юздите.
Конете не се нуждаеха от подканяне. Те така хукнаха, че аз и Котя паднахме назад в диванчето. Наведох се през страничната стена на шейната и видях как зад парапета, зад редицата от фенери, върху водата се люлее нещо кръгло, тъмно, обсипано с фосфоресциращи точици, с дълги пипала, протягащи се към пътя…
Шейната сега се носеше покрай самата стена от заводи, максимално далеч от водата. Туловището на огромния октопод се въртеше далеч назад.
— Не се бойте — изрече Феликс, без да се обръща. — Тях ги е страх от светлината и никога няма да излязат на пътя.
Кой знае защо, не бях очаквал нещо подобно. Чуждият свят приличаше твърде много на нашия. Тук можеше да има тигри и мечки, но не и дракони и гигантски октоподи.
— Къде отиваме? — попитах аз най-накрая.
— В моя дом. Не се притеснявайте, вече почти пристигнахме.
Шейната зави по широка улица, която изобщо не приличаше на тесните глухи улички, разделящи заводските корпуси. Тя беше осветена — със същите фенери като на крайбрежната улица.
И отпред нещо бучеше. Гърмеше. Светеше с ярки прожектори. Носеше се срещу нас. Нещо металическо с огромни колела — два и половина метра в диаметър — между които заплашително висеше нисък брониран корпус, от който стърчаха няколко тесни кулички — или за картечници, или за малокалибрени пушки…
Феликс притисна шейната към банкета на пътя и ревящата, тътнеща машина премина покрай нас. Замириса остро на нещо химическо. Не обичайната воня на бензин, а съвсем друга миризма, отчасти спиртна, отчасти амонячна.
— Така като нищо ще сгазят някого — промърмори Феликс. Обърна се: — Какво притихнахте? Не сте ли виждали танк?
— Нашите танкове са други — каза тихо Котя. — Те карат извън града. В степта. На вериги.
— Но пък при вас можете да се разхождате край брега — усмихна се Феликс.
От брега, накъдето се беше понесъл танкът на колела, се дочу бързо тракане, сякаш заработи огромна шевна машина.
Отдалечавахме се от брега и градът изведнъж започна да оживява, да губи унилата си геометрична правилност. Появиха се здания на два-три етажа, още не с жилищен, но вече не и с промишлен вид. В някои от прозорците гореше светлина. От пътя, по който се движехме, се разбягваха в различни посоки тесни улички.
Снегът стана по-малко, плъзгачите от време на време изскърцваха пронизително върху камъните. Завихме, пътят започна да криволичи и шейната започна да се движи нагоре. Сега наоколо се издигаха внушителни вили, заобиколени от градини. Видях с радост в един от прозорците да се мярка човешка фигура — една жена наливаше чай. И разбрах какво толкова силно не ми достигаше тук: нормални хора. Безумната бабичка с фамилия Бяла, дебилната й прислуга, убийците в черно, дори Феликс, появил се като дяволче от кутия — това не бяха хора, а персонажи от театър на абсурда. Също толкова странни, колкото и стържещото с пипалата си по брега чудовище или бързащият за рандеву с него скоростен танк, само че в човешки облик.
А жената, пиеща чай, беше истинска. Обикновена. Най-обикновените и банални неща — точно те са истински. И дори тази мисъл е истинска, защото е крайно банална…
Колкото и да беше странно, сега все по-често се срещаха хора, въпреки късния час. В градината на една двуетажна вила, компания от десетина души — възрастни и деца — играеше на снежни топки. Помахаха ни, обстреляха ни със снежните топки и дружно ни подвикнаха някакво поздравление, не чух точно какво.