— Тук имаме празник — повтори Феликс.
— Аз също нямам нищо против да си поиграем на снежни топки — каза мрачно Котя.
Феликс разбра какво има предвид той и каза:
— Сега ще се сгреете. Вече пристигнахме.
Шейната спря пред ниска сграда на върха на един хълм. Архитектурно сградата наподобяваше стар руски чифлик — двуетажен корпус и две едноетажни крила. Площадката пред сградата беше покрита с утъпкан сняг с многобройни следи от колела и плъзгачи. На улицата — все същите фенери. Ярка светлина от прозорците, движещи се сенки зад пердетата и като че ли — приглушена музика. Или ни чакаха, или бяха забелязали приближаването на шейната — в далечното крило на сградата се отвори врата и към шейната притича младеж с разкопчана риза и леки чехли, но и с омотан около шията шал.
— Върнах се — каза Феликс, като скочи от шейната и подхвърли поводите на младежа. — Всичко наред ли е?
— Аха — отговори младежът, поглеждайки ни с любопитство. — Да разпрягам ли?
— Разпрягай.
Тръгнахме след Феликс към входа за главния корпус. Младежът поведе конете към голямата порта на дясното крило.
— Защо нямате автомобили? — не издържах аз.
— Защото нямаме нефт — отвърна Феликс.
У мен изведнъж се появи усещането, че на всеки въпрос Феликс ще намери такъв, до идиотизъм правилен отговор. „Защо никой не се разхожда? Студено е. Защо няма коли? Няма нефт.“
— Какъв е смисълът на живота? — попитах ехидно.
— Подиграваш се… — промърмори Феликс. — За нас целият смисъл на живота е да изпълняваме добросъвестно функциите си.
— Това не ми харесва.
— Ще свикнеш.
Помещението се оказа ресторант. Не като в хотела, с атмосферата на малък европейски клуб. Не, това беше Ресторант с главна буква. В стила на пиянстващите търговци и партийните работници. Това беше кръчма! Това беше нещо толкова вулгарно, колкото ресторант „Прага“ на Нови Арбат. Такива ресторанти е имало в Русия преди революцията, те са преживели благополучно НЕП-а (по онова време вероятно в такива е гуляела бодрата старица-крадла Роза Бяла), оцелели са при Сталин, съхранили са се в годините на Великата отечествена, укрепнали и са закоравели в епохите на отглеждане на царевица и на брежневския застой, сменили са десетина собственици по време на перестройката и са посрещнали победоносно третото хилядолетие.
Изобщо, пошлостта е безсмъртна.
Тук имаше колони. И кристални полилеи. И шпалири на стените. И статуи на голи, добре сложени девойки с празните погледи на варени риби. И бели колосани покривки на масите. И кристално-порцеланови съдове със сребърни прибори. И сервитьори с черни смокинги и бели ризи, с надменно-учтиви лица.
Ще кажете, че всичко това е правилно, забележително, че ресторантът трябва да се различава от заведение за бързо хранене или ресторантче с национална кухня. Да, разбира се. Само че тук имаше по твърде много от всичко. Кристал, сребро, церемониалност. Беше премината някаква невидима граница и помпозният разкош се беше превърнал в безвкусица.
Публиката съответстваше на обстановката. Все си спомнях за онзи учтив пощальон, който ми беше донесъл митническите справочници — той беше такъв излъскан, породист, джентълменест. Като икономите в английските филми.
А тук цареше неудържимо веселие. Да, на някои от масите ядяха и пиеха дами и господа с аристократичен вид, достатъчно беше да ги погледна, за да разбера — не са наши! Местни са! От света, в който няма нефт и се возят на шейни, а на брега изпълзяват морски чудовища. Но ето че в центъра, около огромна маса, се веселеше компания, подобна на онези, които съм виждал понякога в скъпите московски ресторанти. Шефът задължително организираше около Нова година „корпоративна вечеринка“ в заведения от типа на „Червеният площад“ или „Метропол“, вместо да даде парична премия… Та там се случваха подобни неща. Напомпани, но с кореми (а може да се каже и обратното: с кореми, но напомпани), късо подстригани типове с постоянна озъбена полуусмивка. Отначало се държат напълно прилично, а после блясъкът им изчезва заедно с трезвеността и се превръщат в онези, които са били преди десет години — дребни бандити. Само че вместо полски „Наполеон“, сега смучат „Камю“ и повръщат не върху червени сака, а върху костюми „Бриони“.
Момичетата съответстваха на компанията. Дългокраки (което е добре), красиви (което е чудесно), но с празни погледи и окичени с ярки играчки като елхи. Те самите бяха играчки, но това напълно ги устройваше. От скука тези девойки откриваха бутици (магазинът е бизнес, а бутикът е за душата), прекарваха по половин ден във фитнес зали, като пиеха билкови чайове и се занимаваха на екзотични тренажори, получаваха никому ненужни висши образования в платени факултети (особено се ценяха мениджмънтът и психологията).