Каквото и да ми говорите, тази компания беше наша!
Феликс ни преведе през залата (забелязах, че при появата му сервитьорите се стегнаха още повече, макар да изглеждаше, че вече няма накъде). Минахме през някакви коридори край кухнята, където гърмеше, шумеше, носеха се апетитни аромати, продължихме по стълба към втория етаж, прилепена към помещенията за прислугата — ресторантът наподобяваше кутия с двойно дъно, където беше скрито доста повече, отколкото се виждаше.
После Феликс отвори висока двукрила врата и ни въведе в кабинета си — далеч по-малко помпозен, отколкото залите на ресторанта. Бюро, отрупано с книжа, работен стол с твърди подлакътници и висока облегалка. Макар че в кабинета се беше намерило място и за пищни кресла в стил ампир, разположени около кръгла маса.
— Сядайте. — Феликс кимна към креслата. Натисна някакъв бутон на масата. След няколко секунди в кабинета надникна един сервитьор. Изглежда, беше чакал пред вратата. — На младежите — хубава вечеря. Канелони с пуйка, агнешки ребърца с фасул… супа… — Феликс ни погледна внимателно и се разпореди: — Лучена супа и за двамата. И глинтвайн за всички ни.
— Глинтвайна вече го носят — каза с достойнство сервитьорът. — Навън стана доста хладно, господин директор.
— До утре пътищата ще са засипани — съгласи се Феликс. — Видяхме кракен на брега. Изпрати някой в полицията, може да успее да купи пипалата.
— Ще изпратя Фридрих — кимна сервитьорът.
Изглежда, той не беше редови сътрудник. Началник-смяна, старши по зала, или както се казва при тях. Забелязах още, че погледна към Котя равнодушно, затова пък към мен — с явно уважение. Нима наистина усещаше нещо?
Втори сервитьор ни донесе глинтвайн — по една тумбеста стъклена чаша за всеки и завита в кърпа кана на поднос.
Когато останахме сами, с наслада отпих от греяното вино. След двайсетминутната разходка с шейната не можеше да се измисли нещо по-добро.
— Феликс, кой си ти? — попитах.
— Функционал. Функционал-ресторантьор.
— Това нещо като готвач ли е? — заинтересува се Котя.
— Мога и да готвя — съгласи се кисело Феликс. — Но не. Отговарям за целия ресторант. Интериор, сътрудници, кухня…
— Интериор — каза замислено Котя. — Аха.
— На мен също не ми харесва — спокойно се съгласи Феликс. — Но на посетителите им допада. За мое най-дълбоко съжаление… И така, господа, ще се постарая да отговоря на въпросите ви. Нашата уважаема Роза винаги е склонна да поукрасява истината… И така, Кириле, ти си функционал.
— Това май е математически термин — казах.
— Е, и какво? Нашата същност се предава най-добре с думата „функционал“. Ние сме приложения към една или друга функция. Има функционали продавачи. Има функционали лекари. Има функционали хотелиери или ресторантьори.
— Прислуга — обади се изведнъж Котя.
— Именно — кимна Феликс. — Ако това те обижда, можеш да се наричаш майстор. Мнозина точно така и правят. Но в моите разбирания майстор е човек, постигнал успех самостоятелно. А нашата ситуация е малко по-различна. Способностите са ни дадени. Не питай от кого — не знам. А историята при всички е една и съща. Човека започват да го забравят. Изчезват му документите. Мястото му — в семейството и в работата — се заема от някой друг. И когато човекът се спусне до самото дъно и няма къде да отиде, при него идва пратеник или получава телеграма… общо взето, викат го някъде. Мястото, където отиде, става новата му месторабота. Ние наричаме това място функция. Функцията на Роза е хотелът й. Моята функция е ресторантът. А твоята, както разбирам, е пропускателен пункт между световете.
Кимнах.
— Какво получаваш? — Феликс отпи от глинтвайна. — Получаваш много дълъг живот. Няма да кажа „безсмъртие“ — макар и да не остаряваш, можеш да загинеш или да се самоубиеш. Получаваш цялостно здраве и огромна способност за регенерация. Само имай предвид, че колкото по-далеч от функцията си се намираш, толкова по-слаби са ти способностите! На твоя територия е практически невъзможно да те убият. Предполагам, че дори и да ти отрежат главата, тя ще може да порасте пак. Тук… е, вероятно могат да те убият с изстрел в сърцето. Или няколко изстрела.