— Значи хората не знаят за нас?
— Които трябва — знаят. По-добре да се оказват дребни услуги на властите, отколкото да се влиза в глобално противопоставяне, нали? Освен това трябва да се храниш, да се обличаш. Знаеш ли как?
— При мен дойде пощальон. Днес сутринта… тоест вчера. Донесе ми митнически книги… — Не довърших изречението.
— Правилно, всичко си разбрал — кимна Феликс. — Ти взимаш мито от стоките. И можеш да го харчиш изцяло за свои нужди. Аз държа скъп ресторант. Лекарят лекува богати и потайни клиенти от всичко… Повярвай ми, когато слухът за новия функционал се разпространи, няма да можеш да се отървеш от клиенти. Приготви си предварително табелки с работното време и ги окачи на вратите.
Не изглеждаше да се шегува.
— Общо взето — обобщих аз, — са ми дали високоплатена работа, и в допълнение — здраве, дълголетие и неуязвимост. Трябва да се радвам.
— Започвай — кимна Феликс. — Напълно сериозен съм, започвай да се радваш на живота. След петдесет години ще започнеш да скучаеш, а дотогава — весели се. Отдай се на всички възможни радости и пороци. Не, първо на радостите, пороците остави за по-нататък. А след два дни ще те очаквам на нашата малка вечеринка на функционалите от Кимгим. — Той погледна към Котя и уточни: — Сам, разбира се.
— Кажете — изрече войнствено Котя, — а какво ще стане, ако напиша за това във вестника?
— Журналист ли сте?
— Да!
— Ще ви навести функционал-полицай — поклати глава Феликс. — Въздръжте се от тази статия, младежо.
— Няма да стане нищо страшно, дори и да я напише — казах бързо аз. — Той пише сензационни статии за всякакви небивалици: тайни общества, екстрасенси, морски чудовища…
Млъкнах, а Феликс кимна:
— Именно. Нека да се въздържи. По-добре пишете други неща, млади човече. Нещо романтично. За любов. За животните.
— За любовта към малтийските овчарки! — не издържах аз. И прихнах. Кикотих се дълго време, задъхвайки се и мятайки се в креслото, докато изчервилият се Котя не започна да ме тупа по гърба.
— Трябва да си починете — каза Феликс, наблюдавайки ме внимателно. — Ще останете ли тук? Мога да ви дам стая. Или ще отидете при Роза? Или у вас?
— При мен — казах аз. Истеричното кикотене беше отминало, но ми беше неловко, като на човек, извършил глупост в голяма компания.
— Разумно. Не е добре да натоварвате прекалено функцията си с отлъчвания. При това, както разбирам, вие дори не сте се запознали с местните функционали?
— Не.
— Разбира се, Москва е голям град — заключи Феликс. — Ние имаме десет функционали. В Москва, предполагам, са повече от сто… Но ако не днес, утре ще дойдат при вас.
— „Комисията ще дойде вдругиден“ — спомних си изведнъж аз. — Да… наистина.
— Ето, виждате ли. По случайност ви въведох в ситуацията заедно с Роза. Но при вас си има свои закони, свои правила… Възможно е да ви обяснят всичко по-точно и по-добре.
Феликс отново натисна бутона на звънеца и каза:
— Ще помоля Карл да ви откара. Можете да говорите спокойно пред него.
— А мога ли да ви снимам? — попитах.
— Търсите доказателства за самия себе си? — усмихна се ресторантьорът. — Моля. Нали ще направите копие и за мен?
Когато преминавахме покрай „Бяла Роза“, си помислих, че може и да не намерим кулата. От камъка, оставен на парапета, имаше толкова полза, колкото от трохите хляб, които ръсели подир себе си в гората Хензел и Гретел — за тези часове беше навалял твърде много сняг. Не можех да очаквам помощ от Котя — той се опитваше да чете учебника по история, осветявайки страниците с екрана на мобилния си телефон.
Но всичко се разреши неочаквано лесно. В един момент, докато се взирах към улицата, покрай която преминавахме, почувствах, че трябва да минем по нея. Усещането беше подобно на онези, с които обяснявах на Котя непознатите термини или се биех с нападателите — чисто знание, убеденост, че трябва да постъпя точно така.